САКАТИЯТ БОГ

Слушаше караниците. Чуваше свадите, виждаше кипналите изведнъж въртопи, където замахваха юмруци, счепкваха се войници, вадеха се ножове. Гледаше как тези мъже и жени залитат напред към смъртта, защото Икариас бе много далече. Нищо не им беше останало за пиене, а онези, които пиеха собствената си пикня, вече започваха да полудяват, защото пикнята е отрова – но не пиеха кръвта на мъртвите. Просто ги оставяха да лежат на земята.

Тази нощ беше преброила четиридесет и пет. Предната нощ бяха трийсет и девет, а в деня между тях бяха изнесли седемдесет и две тела от лагера, без да си правят труда да копаят ров, просто ги оставиха да лежат в редици.

Децата от Змията бяха на фургоните с храна. Тяхното вървене бе свършило и те също умираха.

„Икариас. Виждам кладенците ти. Бяха почти пресъхнали, когато те оставихме. Нещо отнема водата им, дори и сега. Не знам защо. Но няма значение. Няма да стигнем до тях. Вярно ли е тогава, че всички майки трябва да се провалят? И всички бащи трябва да си отидат, и никога повече да не ги видим отново?“

„Майко, имам стихове за теб. Ще дойдеш ли при мен? Ще чуеш ли думите ми?“

Фургонът трополеше, тежките се напрягаха. Умираха войници.

Вече бяха излезли на път. Съгледвачите на Фидлър го бяха проследили лесно. Малки избелели кости, всички, които бяха паднали зад момчето на име Рут и момичето, наречено Бадале. Всяка малка купчинка, в която се спънеше, бе обвинение, ням укор. Тези деца. Бяха направили невъзможното. „А сега ние ги предаваме.“

Чуваше кръвта в собствените си жили, трескава, нахлуваща в кухи места, и звукът, който издаваше бе несекващ вой. Вярваше ли все още адюнктата? Сега, след като вече умираха с десетки, държеше ли все още на вярата си? Когато решимостта, когато упоритата воля се окажат недостатъчни, тогава какво? Нямаше отговори на тези въпроси. Ако я потърсеше… „не, има си ги предостатъчно. Всички са постоянно на главата й. Юмруци, капитани, лечители.“ Освен това говоренето бе изтезание – устните се разцепват, подпухналият език се мъчи да се размърда, гърлото е стегнато и раздрано. Всяка изречена дума беше болезнена.

Вървеше със съгледвачите си и не искаше да се задържи назад, да види какво става в колоната. Не искаше да види разпадането й. Теглеха ли все още неговите тежки фургоните? Ако го правеха, бяха глупци. Останали ли бяха още от онези примрели от глад деца? Онова момче, Рут – който беше носил онова нещо толкова дълго в ръцете си, че изглеждаше невъзвратимо осакатен, – още ли беше в кома, или беше издъхнал, повярвал, че ги е спасил всички?

„Това би било най-добре. Да яхне заблудата към забрава. Никакви призраци няма тук, не и в тази пустиня. Душата му просто се е отнесла. Просто. Мирно. Вдига се, понася онова бебе – защото винаги ще носи онова бебе. Лек път, момче. Лек път и на двама ви.“

Бяха дошли да потърсят майка и татко. Хиляда деца, хиляда сирачета – но започваше да разбира тук, на този път, точно още колко са били – в този керван, който Бадале бе нарекла Змията, и осъзнаването на това се извиваше като нож в гърдите му. „Коланси, какво си направил? На своя народ? На децата си? Коланси, нямаше ли по-добър отговор от това? Богове, ако можехме да те намерим – ако можехме да се изправим срещу теб на бойно поле. Щяхме дадем отговор на престъпленията ти.“

„Адюнкта, беше права да търсиш тази война.“

„Но не беше права да мислиш, че можем да я спечелим. Не можеш да водиш война срещу безразличието. Ах, чуйте ме само. Но мъртъв ли съм аз? Още не.“

Предния ден, когато целият лагер бе притихнал, докато войниците лежаха неподвижни под мухите, беше бръкнал в торбата си и бе отпуснал ръката си върху Драконовата колода. И… нищо. Безжизнено. Тази пустиня беше празна и никаква сила не можеше да стигне до тях. „Направили сме боговете слепи за нас. Боговете и врага напред. Адюнкта, разбирам основанията ти за това. Разбрах ги тогава, разбирам ги и сега. Но виж ни – ние сме хора. Смъртни. Не по-силни от който и да е друг. И колкото и да искаш да направиш от нас нещо повече, нещо по-голямо, изглежда, че не можем да бъдем каквото искаш.“

„Не можем да бъдем и каквото ние искаме. И това, повече от всичко друго, ни съкрушава сега. Но все пак още не съм мъртъв.“

Замисли се отново за мига, когато бяха намерили децата. За начина, по който съгледвачите му – самите те не много по-големи – се движеха толкова сериозни сред бежанците, раздадоха им всичката вода, която носеха – цялата дажба за нощния преход бе раздадена, от една уста на друга, докато и последните капки не бяха изцедени от меховете. А след това младите хундрили можеха само да стоят безпомощни, всеки обкръжен от деца, които протягаха ръце – не за да сграбчат или да искат, а да докоснат и в това докосване да отдадат благодарност. Не за водата – тя беше свършила, – а за жеста.

Колко трябва да паднеш, за да си благодарен само заради едното желание? Заради едното безсилно намерение?

„Онези, които са ви прокудили…“