САКАТИЯТ БОГ

И сега Бадале видя нова Змия, излизаше от залеза, и тази беше от желязо и ризници, и тя знаеше, че я е виждала вече, в сънищата си. Беше виждала отвисоко тази искряща змия. „Татковци и майки, но всички деца. А там – виждам я – онова там е единствената им майка. Виждам я. Идва.“

Около жената се изсипаха хора, с още мехове с вода.

Тя спря до брадатия мъж, очите й се спряха на Бадале, а когато заговори, бе на езика от сънищата на Бадале.

– Фидлър, те вървят в грешната посока.

– Да, адюнкта.

– Виждам само деца.

– Да.

Зад тази жена заговори друг войник.

– Но… Адюнкта, чии са те?

Тя се обърна.

– Няма значение, Юмрук, защото вече са наши.

Рут се обърна към Бадале.

– Какво казват?

– Казват, че трябва да се върнем обратно.

– Обратно? – прошепна той.

– Рут, ти не се провали – каза Бадале. – Ти поведе Змията и слепият ти език пробяга навън, и намери тези чужденци, които вече не са чужди. Рут, ти ни изведе от смъртта в живота. Рут… – Пристъпи към него. – Вече можеш да отдъхнеш.

Брадатият мъж – когото нарекоха Фидлър – успя да задържи Рут, но двамата паднаха на колене.

Адюнктата пристъпи към него.

– Капитане? Жив ли е?

Той долепи ухо до гърдите на Рут, после вдигна очи.

– И да бие все още сърцето му, адюнкта, не мога нито да го усетя, нито да го чуя.

Бадале заговори на езика им.

– Жив е, татко. Просто си отиде. За малко.

Мъжът, когото мама бе нарекла „Юмрук“ и който бе отстъпил назад, се приближи към нея.

– Дете, как така говориш малазански? Коя си ти?

„Коя съм? Не знам. Никога не съм знаела.“ Погледна мама в очите.

– Рут ни доведе до вас. Защото вие сте единствените останали.

– Единствените?

– Единствените, които няма да ни оставите. Ти си нашата майка.

При тези думи адюнктата сякаш се стъписа и очите й пламнаха от болка. Извърна лице от Бадале, а тя посочи Фидлър.

– А той е нашият татко и скоро ще си отиде, и никога повече няма да го видим отново. Както става с татковците. – Тази мисъл я натъжи, но тя тръсна глава да махне тъгата. – Просто така става.

Адюнктата трепереше и сякаш не можеше да погледне Бадале. Вместо това се обърна към мъжа до себе си.

– Юмрук, отворете резервните бурета.

– Адюнкта! Погледнете ги! Половината ще умрат преди разсъмване!

– Юмрук Блистиг, дадох заповед.

– Не можем да хабим никаква вода! Не и за тези… тези…

– Подчинете се на заповедта ми – каза адюнктата с много уморен тон. – Или ще заповядам да ви екзекутират. Тук. Моментално.

– И ще се изправите пред открит бунт! Заклевам се…

Фидлър се беше изправил, тръгна и застана пред Юмрук Блистиг толкова близо, че Юмрукът отстъпи назад. Фидлър не каза нищо, само се усмихна и белите му зъби блеснаха изпод сплъстената ръждива брада.

Блистиг изръмжа и се обърна.

– На ваша отговорност тогава.

– Капитани Юил и Гъд, придружете Юмрука – каза адюнктата.

Мъж и жена, които се бяха задържали назад, се обърнаха и тръгнаха от двете страни на Блистиг назад по колоната.

Фидлър се върна при лежащия на земята Рут. Коленичи до момчето и отпусна длан върху мършавото му лице. След това вдигна очи към Бадале.

– Той ви преведе?

Тя кимна.

– Колко далече? Колко време?

Тя сви рамене.

– От Коланси.

Мъжът примига, обърна се за миг към адюнктата, после отново към Бадале.

– Колко дни трябва да се върви до вода?

Тя поклати глава.

– До Икариас, където има кладенци… Не мога да си спомня. Седем дни? Десет?

– Невъзможно – каза някой от тълпата, събрала се зад адюнктата. – Имаме запаси само за ден. Без вода, три дни най-много… Адюнкта, не можем да се справим.

Бадале кривна глава.

– Където няма вода, има кръв. Мухи. Елитри. Където няма кръв, има деца, които са умрели.

– Юмрук Блистиг е прав този път, адюнкта – каза някой. – Не можем да направим това.

– Капитан Фидлър.

– Да?

– Наредете на съгледвачи да отведат онези, които могат да вървят, до фургоните с храна. Помолете хундрилите да се погрижат за тези, които не могат. Вижте всяко да получи вода и храна, ако могат да намерят.

– Да, адюнкта.

А после пъхна ръце под Рут и го вдигна. „Рут сега е Хелд. Той носеше Хелд, докато вече не можеше да я носи, а сега го носят, и така продължава това.“

– Адюнкта – рече тя, докато Фидлър отнасяше Рут, – наричат ме Бадале и имам стихове за теб.

– Дете, ако постоиш още малко без помощ, ще умреш. Ще чуя стиховете ти, но не сега.

Бадале се усмихна.

– Да, мамо.

„И за вас имам стихове.“ Взираше се в напрягащите се гърбове, в изпъващите се въжета, в съборените статуи край пътя. Две нощи вече след онази среща, последния път, когато Бадале бе видяла адюнктата. Или мъжа на име Фидлър. А водата вече бе свършила и Рут все още не искаше да се събуди, и Садик седеше върху балите и редеше боклуците си на фигурки, и след това отново ги прибираше, за следващия път.