САКАТИЯТ БОГ

– Предполагам, че да.

– Ще го намери ли?

Гуглата сви рамене.

„Какво премълчаваш? Усещам, че… има нещо. Сестрата… забрало.“

– Качулати, смъртта на сестра й… нещастен случай ли беше?

Джагътът мълчеше. Тя пристъпи към него.

– Тавори всъщност знае ли, че е убила сестра си?

– Въпросът е несъществен, капитан Елале. Тъкмо незнаещият най-много копнее за изкупление.

Тя се отдръпна, отиде до перилото и загледа вълните. Точно на тези Скорген им казваше „шупнали“.

– Ако се бяхме срещнали в твоето владение, Качулати, нямаше да откажа участта си. Нямаше да се опитам да избягам. Щях да се опитам да те убия.

– Мнозина са опитвали, капитане.

– Браво на тях. – „Шупнали вълни.“ – Качулати, ако тя така и не разбере… ако носи в себе си това незнание до края на живота си… интересува ли те изобщо?

– Мислиш ли, че знанието е дар?

– Не знам…

– Истината може да е в краката ти. Истината може да лежи свита на кълбо в тревите. Но все пак има нокти, все пак има зъби. Внимавай къде стъпваш, капитане.

– Запасите ни са на изчерпване. – Фелаш въздъхна и вдигна очи към слугинята си. – Скъпата ми майка е в беда. – Надигна се, разкърши гръб и простена. – Отдих ли предлагаш? Тези пътувания през неспокойни светове, чрез ледения дъх на Джагът или не, все пак оказват влияние върху деликатното ми естество. Но се налага да отхвърля притесненията ти, скъпа. Необходимостта налага… вино ли е това, което наливаш? Чудесно, мислех, че отдавна е свършило.

– Помолих за малко, ваше височество.

– Нима? Кого?

– Изглежда – заговори жената, докато й подаваше чаша, – че възлиянията в името на смъртта продължават с неотслабваща сила, а ако богът на онзи ужасен долен свят е склонен да съгрешава в старите си… ъъ, общения, какво пък, защо да имаме нещо против?

– Точно така. И все пак, миличка, не ми допада мисълта, че общуваш с това престаряло същество. По-добре се дръж на почтително разстояние и се придържай към моята благоразумна предпазливост в това отношение.

– Както наредите.

– Но трябва да призная, че виното е превъзходно предвид произхода му… Вярвам, че си осигурила приличен запас, нали?

– За щастие, да, ваше височество.

– Другата новина е почти толкова потресаваща, опасявам се. Вече имаме основание да се съмняваме в мотивите на Сивите шлемове на Периш. Крайно обезпокоително.

Очите на слугинята – пълнеше лулата с ръждивец – се присвиха.

– Всъщност не плаваме ли за среща с флотата на перишите, ваше височество?

– Стига да не ни сполети бедствие, да. Но какво е разположението им? Отговорът на този въпрос сега е най-важният.

– Сигурно бих могла да погадая…

– Не можем да рискуваме с това. Лабиринтът на Форкрул Ассаил е настръхнал от гняв… хм, поетично ли се изразих, или се поддадох на клишето?

– Не бих могла да знам – отвърна слугинята, докато разпалваше лулата.

– Небрежни бяхме в образованието ти. Все едно. Твърде късно е вече, тъй като е добре известно, че мозъкът на човек закостенява от определена възраст нататък и става негоден за нови придобивки освен за прости неща като езици, бойни умения и прочие. Съществува момент, когато истинската гениалност е на ръка разстояние за всяко дете, и преценката на продължителността на този момент е всъщност единственото средство да се дефинира интелигентността. Ето защо, макар да си природно интелигентна и следователно е вероятно времето на твоята възприемчивост да е могло да се измерва с месеци, ако не и с години, направили сме всичко, което сме се сетили да направим в този времеви отрязък, и времето за съжаление е отминало… леле, какво има в това вино? Устата ми сякаш плещи сама. За повечето хора, разбира се, този момент на възприемчивост е кратък, за жалост. Ден? Половин ден? И, уви, отиде ли си, не можем да го върнем.

– Извинете, ваше височество, лулата ви е разпалена.

– А, добре. Подай ми я. Та значи това вино…

На вратата на каютата се потропа и след миг на прага изникна първи помощник-капитан Скорген Кабан Хубавеца.

– Принцесо, моля за извинение. Горе стават спешни неща, ако благоволите. Капитанът спешно моли за присъствието ви.

Фелаш въздъхна.

– Добре, стига да мога, мм, да стана. Уф, няма ли кой…

Слугинята й помогна да се изправи.

– Води, Скорген – рече Фелаш и махна небрежно с ръка. – И ако се налага да гледаш така влюбено циците ми, прави го поне дискретно, нали?

– Съжалявам, ваше височество. Само едно здраво око ми остана, нали разбирате.

Спряха и изчакаха, докато на слугинята й мине внезапният пристъп на кашлица.

Шурк Елале се обърна, когато първият й помощник затропа по палубата към нея.

– Капитане! Вещицата… пияна е!

– Хубав, това шепнене ли трябваше да е? Моите почитания, ваше височество.

– Пиянството е в сферата на компетентност на простолюдието. Капитане, позволете ми да ви уверя, че не съм нито пияна, нито от простолюдието. Но, длъжна съм да попитам, къде е нашият гост Джагът?

– Мислех, че сте го подминали на идване. Има го този момент, че винаги трябва да държиш поне един нож добре скрит, ако ме разбирате.

– Не, капитане. Боя се, че не.