САКАТИЯТ БОГ

Видя, че зад тях идват още, и извади ножовете си. Трябваха й по-големи оръжия, а най-близкият до нея войник разполагаше с два хубави извити меча. Щеше да ги вземе.

Шурк Елале изруга слисана и се наведе да погледне как двамата телохранители в броня пльоснаха в кипналите вълни между корабите и потънаха сред пяна и мехури. Извърна се към Фелаш и попита:

– Трябва ли й помощ?

Оскубаните вежди на принцесата се вдигнаха.

– Определено се надявам, че не!

От палубата на другия кораб доехтя дрънчене на оръжия, викове и крясъци.

– Принцесо, тази ваша слугиня… откъде се е взела?

– А, виж, това е загадка.

– Просветлете ме все пак.

– Разполагаме ли с нужното време? Е, предполагам, че да. – Пуфна с лулата – лицето й за миг изчезна зад облаче дим – и рече: – Принос на майка ми е това. Седем бяха. Останаха шест… седмата, ами, имаше едно малко лично предизвикателство, което, мм, се провали. Все едно. Ще ви призная, изглеждат млади, но не се подвеждайте. Майка ми реши, че алхимиите са добро инвестиране в поддържането на енергичността на слугините на нейните шест любими дъщери. А ние, дъщерите, разбира се, сме се заклели да пазим в тайна всякакви такива неща, като поддържаме илюзията, че просто сме отраснали със своите верни спътнички и прочие…

Замълча, когато още един войник в ризница изхвърча през перилото на другия кораб и пльосна във водата, после продължи:

– Бяха изключително недоволни, че трябваше да се лишат от ужасните си маски, но накрая волята на майка ми надделя.

Шурк Елале се намръщи. „Маски?“

Моряците не бяха голям проблем, въпреки че Низшата Разводнена ги командваше с магията на гласа си, но все пак й отне известно време да се справи с тях. Необузданата им ярост бе стъписваща, но в действията им нямаше никаква тактика. Когато най-сетне прегази през проснатите в локви кръв тела и се приближи до Инквизитора, дишаше тежко и пот щипеше очите й.

Жената пред нея я изгледа гневно и изсъска:

– Що за демон си ти?

– А, на такива въпроси не отговарям – отвърна слугинята с крива усмивка.

Инквизиторът – бърза като мълния – опита да я изрита, но слугинята скочи високо, замахна с единия меч и посече крака й точно над коляното, а с другия разцепи черепа.

Трупът се смъкна в краката й сред локва кръв. Тя се огледа. Никакво движение нямаше при никой от другите трупове. „Точно както учеше майка.“ Погледна мечовете в ръцете си и ги пусна на палубата. „Боклуци.“

Отиде да си прибере ножовете.

Когато поеха отново, Гуглата се върна на палубата и се намръщи, като видя горящия зад тях кораб.

– Щях да я спра да го пали, но нямах шанс – измърмори Шурк Елале.

– О? Че защо, капитане?

– Димът се вижда отдалече.

– Да, наистина.

И Качулатия й се усмихна.

– Сега трябва да те оставя.

– Знаех си, че не си ми приятел – изсумтя Ублала.

– Уверявам те, че съм, Ублала Пунг – каза Драконъс. – Но възникнаха събития, които налагат намесата ми. Колкото до теб, чака те друго предначертание.

– Мразя предначертания.

– Разбираш ли какво значи „предначертание“?

Ублала хвърли поглед към Ралата и се намръщи.

– Разбира се. Мястото, където те пращат. Че кой не го знае?

– В известен смисъл е така. Боя се обаче, че бъркаш предначертание с предназначение. Ублала, предначертание е съдбата, която намираш за себе си. Мнозина се придържат към вярата, че е предопределена, сякаш бъдещето вече е решено и не можеш да направиш нищо, за да го избегнеш. Аз – не. Всеки от нас е свободен да решава.

– Тогава тръгвам с теб. Жена ми може да иде другаде. Непрекъснато говори за бебета, обаче аз не искам бебета – пречат ти да се забавляваш, а хората, които си родят, по цял ден приказват колко било страхотно, обаче са нещастни дори когато се усмихват. Или още по-лошо, има едни, дето си мислят, че бебетата им са преродените Богове на гения и че дори акито им мирише на цветя, и само говорят и говорят за тях, и е толкова скучно, че ми се ще да избягам или да им счупя вратовете, или да ги удавя всичките във ведрото с помия.

– Много строг възглед, Ублала.

– Да бе, лош. Хората се побъркват, като им се роди бебе. Почват да пълзят и да му гукат. Лошо ми става. – Сниши се да избегне камъка, с който го замери Ралата, и продължи: – Тъй че идвам с теб и ако си истински приятел, ще ме вземеш, защото ако направя бебе, животът ми е свършил. Свършил!

– Можеш ли да летиш, Ублала?

– Не е честно!

– Знам. Но няма да те нося. Чуй ме сега. Стигнахме толкова на запад, колкото трябваше. Сега трябва да тръгнеш на север.

– Защо?

Драконъс извърна очи и въздъхна.

– Твоята невинност е дар, Ублала Пунг. Рядък дар. Трябва да се съхрани. Трябва да се пази, но не мога повече да правя това. Върви на север, само за това те моля.

– Къде отивам?

– Не мога да кажа със сигурност – призна Драконъс. – Нищо не е сигурно, особено сега.

– Ще се върнеш ли?

Драконъс помисли и поклати глава.

– Не мисля, че ще се срещнем отново. И това искрено ме натъжава.

– Ще отидеш някъде да умреш ли?