САКАТИЯТ БОГ

– Не! Тя ме отрови веднъж – знаеш го, Спинок Дурав! Ти беше там!

Сведе още по-ниско глава.

– Видях стореното, да. Видях какво се опитахте да скриете.

– Не съм ги молила да се върнат. Не!

– Чувствам… това е важно. Ваше величество. Кои не сте молили да се върнат?

Корави студени длани покриха лицето й. Усети ги като свои, усети дългите пръсти като решетки на затвор и помириса восъка на стопени свещи по тях.

– Не можеш ли да чуеш?

– Какво да чуя, ваше величество?

– Писъците им. На умиращите! Не можеш ли да ги чуеш?

– Ваше величество, има един далечен рев. Светлопадът…

„Светлопадът!“ Очите й се разшириха, но не можеше да говори, не можеше да мисли.

– Какво ви е? – настоя той.

„Какво ми е? Ужасно ми е!“

– В безредие ли са? Бойците ти?

Той поклати глава.

– Не, ваше величество. Чакат на пътя на Слепия Галан.

„Пътят на Слепия Галан? Нямаше такъв път. Не и тогава. Не и когато Спинок Дурав дойде, за да коленичи пред своя господар. Изгубила съм си ума.“

Проплака и се присви назад в трона.

– Махни тази маска, Спинок Дурав. Изобщо не беше толкова стар.

– Защо не искахте да се върнат?

Тя облиза устни.

– Тронът трябваше да го заеме тя. Тя е истинската кралица. На шейките. И на ледериите, които спаси. Мястото ми не е тук – казах им…

Но Спинок Дурав се беше вдигнал на крака и ужасът, изписан на лицето му, се усилваше.

– Ваше величество! Сандалат Друкорлат! Какъв е този рев?

Взря се в него. Устата й се раздвижи, за да оформи думи. Не успя. Опита отново.

– Разломът. Дошли са отново – кажи на Аномандър – кажи му! Никой не може да ги спре, само той! Шейките… умират. О, Майко, благослови ни. УМИРАТ!

Писъкът й отекна в огромната зала. Но той вече излизаше. Вече беше в коридора и крещеше заповеди… но гласът, така отчаян и панически… сякаш изобщо не беше на Спинок Дурав.

Лорд Нимандър Голит Аномандарис, първородният син от отчаяния съюз на Сина на Тъмата и първата дъщеря на Драконъс, падна на колене. Тялото му затрепери, докато се мъчеше да устои на кръвта на Елейнт и нейната ужасна нужда, неумолимата й необходимост. Къде беше Скинтик? Десра? Ненанда?

Камъните на речното дъно изпращяха под него и той усети как две ръце се вкопчват в раменете му.

– Възпротиви се на това, Господарю. Ние сме последните двама останали. Възпротиви се на зова на Елейнт!

Вдигна изумен глава и се взря в древните очи на Корлат.

– Какво… кой?

– Заповядала е на Силана. Призовала е Лабиринта на Огън и е наложила над дракона безумното си желание – разбираш ли? Иска да изгори този свят до основи!

Той поклати глава.

– Кой седи на трона? Кой, в името на Майката Тъма, би сторил това?

– Не можеш ли да надушиш кръвта? Нимандър! Има война – тук. Не знам кой. Но умират души, ужасно много. А на трона на Мрака седи кралица – кралица в отчаяние.

Той примига. „Кралица?“

– Къде е Апсал’ара?

Корлат погледна отвъд реката.

– В града, Господарю.

– А Спинок?

– И той замина – да моли кралицата. Да оправи нещата… Нимандър, чуй ме. Твоите събратя соултейкън са се подчинили на властта на Силана – сега тя командва Бурята. Ако сега се превъплътим, ти, аз, Датенар и Празек – ще бъдем принудени да се сразим с тях. В небесата над Карканас ще се унищожим взаимно. Това не трябва да става!

Нимандър с усилие се изправи.

– Не. Силана трябва да бъде спряна.

– Само кралицата може да й заповяда да спре, Нимандър.

– Тогава… Отведи ме при нея.

Корлат се поколеба и той я изгледа с присвити очи.

– Какво има, Корлат? Коя е тази Кралица на Мрака?

– Боя се, че… Няма значение. Хайде върви, Нимандър. Убеди я да освободи Силана.

– Но… ти къде ще отидеш?

– С Датенар и Празек. Господарю, вярвам, че вече знам къде е битката. Дано да греша. Но… върви. Върви където вървя баща ти!

Колко отдавна беше? Не можеше да си спомни. Беше млада. Предната нощ бе взела момче в леглото си, за да си напомни, че не всичко е болка. И макар по-късно да разби сърцето му, не го направи преднамерено. Но това бе нов ден и предната нощ вече изглеждаше стара отпреди векове.

Беше тръгнала с ловната група на брат си. По дирята на тенаг. Денят бе топъл, слънцето – ярко, доволно от себе си.

Първо чуха смеха му, дълбок звук, напомнящ за гръм, и тръгнаха към него в една падина с трънливи храсти арония и кучешки дрян. Фигура, излегната на склона. Беше Имасс, като тях, ала не го познаха и това само по себе си бе стъписващо. Смущаващо.