САКАТИЯТ БОГ

Разбра веднага, след като се струпаха около него, че раните му са смъртоносни. Беше истинско чудо, че все още е жив, а още по-голямо чудо – че може да се смее така и през всичката агония в очите му това веселие все още искреше, когато ги погледна.

Брат й заговори пръв, защото така се полагаше.

– Що за камък носиш по себе си?

– Камък ли? – отвърна мъжът и се озъби с червена усмивка. – Метал, приятели. Броня. Дар от Тел Акаи.

– Откъде си дошъл?

– Без клан съм. Скитах се. Натъкнах се на армия, приятели.

– Няма никаква армия.

– Джагът. Тел Акаи. Други.

Това ги накара да се смълчат. Джагът бяха омразни. Вдъхваха страх. Но армия на Джагът? Невъзможно.

Във война ли бяха вече? Нейният клан? Народът й? Ако бе така, то всички щяха да умрат. Армия Джагът – самите думи се разтвориха като Омтоуз Феллак в душата й.

– Присъединих се към тях – рече мъжът. – Не ме обвинявайте за това. Защото, видите ли, аз съм последният останал. Те умряха. Всички. Джагът. Тел Акаи. Дхеките. Всички… са мъртви.

– Що за враг се е появил сред нас? – попита брат й, очите му се ококориха от страх.

– Само този, който винаги е бил с нас, приятели. Помислете добре над думите ми. Когато убиете звяр, когато го преследвате в лов като сега и се пролее кръв. Когато се струпате около звяра в мига на издъхването му, не виждате ли непокорството му? Борбата му до най-сетния миг? Краката, които ритат, главата, която се опитва да се вдигне, кръвта, кипнала от ноздрите?

Кимнаха. Виждали го бяха. И всеки път бяха усещали как нещо изпълва сърцата им, задавя гърлата им. Трябваше да се преглътне това. Нещата бяха такива, каквито бяха.

– Благословени да са Джагът – каза непознатият и се засмя, но смехът този път бе къс, немощен. – Защо да се опълчваш на смъртта, когато неизбежно ще се провалиш? Те биха ви казали защо. Не. Биха ви показали защо – само да имахте куража да видите, да застанете с тях, да разберете истинския враг на целия живот. – Очите му я намериха, само нея, и той отново понечи да се усмихне. – Сега ще умра. Ще се… проваля. Но моля от тебе… – И очите му блеснаха, и тя видя, че са красиви, особено сега, – целувка. Много жени са ме прокълнали в живота. Дори докато ме обичаха. Беше… прекрасно.

Видя как животът се изцежда от тези очи, затова се наведе да улови напускането му. С нежна целувка. Дъхът му бе кървав. Устните му бяха напукани, но бяха топли.

Задържа тази целувка, докато топлината не си отиде. Задържа я, за да му даде от себе си толкова, колкото можеше.