САКАТИЯТ БОГ

Група Тайст Андий се приближаваше от брега горе. Нещо познато сякаш имаше в тях… Уидал присви очи, а след това изсъска проклятие и бавно се изправи. Нимандър. Скинтик. Десра. Ненанда. Но това не бяха хилавите същества, които познаваше някога – „ако изобщо са били това, за което ги мислех. Ако всичко е било скрито тогава, вече не е. Но… Аранта? Кедевис?“

– Уидал. – Гласът на Нимандър беше хриплив, уморен, пресекнат.

– Ти намери народа си – промълви Уидал.

– И ти – своя.

Отговорът го нарани дълбоко. Не искаше да мисли за това. Уидал поклати глава.

– Шейките и ледериите островитяни, Нимандър – виж какво направиха.

– Удържаха Първия бряг.

И Уидал разбра защо е така пресекнат гласът на Нимандър. Сълзи се стичаха по страните му. Заради всичко, което бе видял – което трябваше да е видял, защото със сигурност бе летял сред черните дракони – от този бряг и тази битка.

Нимандър се обърна към жената Тайст Андий, която се приближи до тях. Дрехите й бяха разкъсани, имаше десетки рани.

– Корлат. Тя направи каквото трябваше. Тя… разбра защо е нужно. Ще идеш ли при майка си сега?

– Няма.

Нимандър се намръщи.

– Тя седи на трона на Карканас, Корлат. Трябва да разбере, че дъщеря й се е върнала при нея.

Корлат бавно извърна очи и погледът й се спря върху коленичилата Ян Товис.

– Синът й беше единственото дете, на което майка ми изобщо държеше, Нимандър. А аз не можах да го защитя. Не изпълних единственото, което ми възложи. Да защитя сина й.

– Но ти си й дъщеря!

Корлат повиши глас:

– Сумрак, кралице на шейките! Погледни ме.

Ян Товис бавно вдигна глава.

Корлат заговори:

– Няма място за мен в двореца на майка ми, кралицата на Карканас. В древни времена, ваше величество, до вас стоеше Сестра на Нощта. Ще ме вземете ли? Ще вземете ли Корлат, дъщерята на Сандалат Друкорлат?

Ян Товис се намръщи. Погледът й се зарея от Корлат към коленичилите наоколо Тайст Андий, а след това, най-сетне, към хората от нейния народ, тъй малкото оцелели. А после, подета сякаш от неведома сила, тя се изправи. Изтупа вяло пясъка, полепнал по кървавите й дрехи. Изправи и рамене.

– Корлат, дъще на Сандалат Друкорлат, Сестрата на Нощта в Дома на шейките не е за жена от чистата кръв…

– Прощавай, кралице, но моята кръв не е чиста.

Ян Товис замълча, а след това продължи:

– Кръвта на Елейнт…

– Кралице, моята кръв не е чиста.

Уидал изведнъж проумя смисъла на казаното от Корлат. Гърдите му се смразиха от ужас. „Не, за Корлат не ще има място в двореца на кралица Сандалат Друкорлат.“ И как бе възможно след всичко, което се бе случило тук, на Първия бряг, сърцето му отново да се разбие…

Още веднъж.

„О… Санд.“

Ян Товис проговори:

– Корлат, дъще на Сандалат Друкорлат, приемам те радушно в Дома на шейките. Сестро на Нощта, ела при мен.

„Още веднъж.“

– Какво правиш? – попита Шарл. Лежеше отново на земята без спомен как се е озовала там.

– Запушвам дупката в корема ти – отвърна Бревити.

– Ще умра ли?

– Изключено. Ти си новата ми най-добра приятелка, забрави ли? Впрочем, как се казваш?

Шарл се опита да се вдигне, но никаква сила не й беше останала. Никога не се беше чувствала толкова слаба. Искаше само да затвори очи. И да заспи.

Някой я разтърсваше.

– Недей! Не ме оставяй сама!

Чувстваше тялото си оковано и искаше да се освободи от него. „Така и не знаех да се бия.“

– Не! Не мога да понеса това, не разбираш ли? Не мога да понеса да те видя, че умираш!

„Съжалявам. Не бях достатъчно смела за всичко това. Братчетата ми, те умряха отдавна, виждаш ли. Беше само моята упоритост, гузната ми съвест – не можех да ги оставя. Донесох ги със себе си. А онези две момчета, които намерих, те нямаха нищо против новите имена, които им дадох. Орут. Касел.“

„Не можах да предотвратя смъртта им. Беше гладът, нищо друго. Когато нямаш земя, никакъв изход, когато просто те прегазват на улицата. Правех всичко по силите си. Не бяхме достатъчно добри – така казваха, онзи поглед в очите им, прегазваха ни – просто не бяхме достатъчно добри. Достатъчно умни, достатъчно смели.“

„Касел беше на четири, когато издъхна. Оставихме го в задната уличка зад дюкяна на Скадан. Намерих парче зебло. Поставих го върху очите му. Орут попита защо и казах, че така правят на погребения. Правят разни неща на тялото. Но защо? – попита той. Казах, че не знам. Когато Орут умря след месец, намерих друго парче плат. Поставих го върху очите му. Друга уличка, друго погребение.“

„Бяха толкова малки.“

Някой плачеше. Звук на ужасяваща, раздираща душата тъга. Но тя самата бе приключила с това. „Остави веригите да паднат. А за очите ми – парче плат.“

„Това правят.“

Сестрата на Студените нощи застана до кралицата. Ян Товис кимна и отново седна до тялото на брат си. Погледна лицето му и се запита какво изглежда така различно в него сега. Запита се какво се е върнало тук, в смъртта, че изглежда толкова кротко.

И тогава го видя. Мускулите на челюстта му вече не бяха стегнати, издути от непрестанното стискане. И изведнъж той й се стори млад, по-млад, отколкото изобщо го беше виждала някога.

„Йедан Дериг, ти си красив.“