САКАТИЯТ БОГ

Самотната жертва под тях се задържа, крилете й изтътнаха във въздуха и тя се заиздига към Кадагар.

Срещу него нямаше да издържи. Твърде ранена и изтощена беше – щеше да я унищожи бързо и след това да се върне на помощ на събратята си. „Това не може да свърши така! Не трябва!“

Нещо се стовари върху него като каменен юмрук и той изкрещя от болка и гняв, докато огромните зъби раздираха дълбоки бразди по гърба му. Изщракаха челюсти и прекършиха едното му крило. Безпомощен, Кадагар полетя надолу към земята.

Падна на брега сред дъжд от натрошена бяла кост, превъртя се и се удари в неподатливата стена на Светлопада. Пясък се изсипа отгоре и запълни раздраните рани. Далече горе ехтяха предсмъртните викове на събратята му. На хиляда крачки встрани кънтеше битката при пролома. Беше сам, ранен, довършен.

Преобрази се, седна, опря гръб на стената на Светлопада и загледа как черният дракон, който го бе поразил, каца на трийсет крачки от него, като ръси кръв като дъжд.

Високо горе червеният Елейнт уби още един от събратята му соултейкън – сграбчи го в ноктите си като птиче, разкъса крайниците му и му строши черепа в огромните си челюсти.

Черната, която го бе повикала, се бе преобразила и вече крачеше към него.

Кадагар затвори очи. „Моят народ. Моят народ.“ Шумоленето на ботушите й по пясъка. Вдигна очи. Държеше нож.

– Моят народ – каза Кадагар.

Усмивката й бе кървава.

– Твоят народ.

Усмивката й изчезна.

– Името ти, Лиосан.

– Кадагар Фант, Господар на Светлината.

– Господар на Светлината.

– Призовавам древния обичай на Заложника.

– Нямам нужда от заложници. Армията ти е унищожена, Кадагар.

– Ще говоря от името на Лиосан. Ще има мир.

Жената кимна.

– Да, ще има мир. Лорд Кадагар Фант, от името на Тайст Андий, добре дошъл в Мрака. – Ножът блесна към очите му.

Внезапна пареща болка и след това…

Корлат погледна мъртвия мъж и ножа си, натикан до дръжката в дясната очна кухина, а след това отстъпи назад и се обърна.

При пролома събратята й Тайст Андий избиваха последните Лиосан. Бяха ги изтласкали до самата рана, а когато врагът отстъпи навътре в петното, бойните редици на андиите го последваха. Щеше да има край на това. Край.

Нимандър се спускаше отгоре със събратята си и Празек. Датенар бе паднала преди това. Корлат бе усетила предсмъртния й вик и воят все още ехтеше в душата й. Силана кръжеше високо горе. Не бе останал нито един соултейкън на Лиосан.

Огледа брега и присви очи към пъстрите останки на шейките – триста, четиристотин най-много – изгърбени, присвити, събираха се в накъсан кръг около коленичила жена. Погледът й за миг се откъсна от тази група оцелели и се понесе над плътния килим от тела, проснат от всички страни. И бавно величината на кръвопролитието тук, на Първия бряг, намери очертания.

„Богове на бездната.“

Тръгна към оцелелите. Жена, от чиито неизброими рани капеше кръв и около нозете й се стичаше несекващ пурпурен дъжд.

Невероятно, но звукът си бе отишъл и безмълвието, което ги обкръжаваше, се бе сгъстило. Уидал се смъкна на колене и се преви, мъчеше се да си поеме дъх, но някакъв удар му беше счупил ребра и се боеше да се движи, боеше се да вдиша по-дълбоко.

Полуголата жена се отпусна до него и го заболя още повече, щом се подпря на него.

– На това му се викаше бой, крадецо. А за теб май не е свършил.

Трудно му беше с очите – кръвта засъхваше и се мъчеше да ги затвори.

– Не е свършил?

– Ако не ми върнеш бронята, ще трябва да те убия.

Той се пресегна, смъкна шлема и го остави да се изтъркаля от ръцете му.

– Твоя е. Не искам никога повече да я виждам.

– Зли думи – сгълча го тя. – Спаси ти живота десетина пъти този ден.

Беше права за това. И все пак.

– Все едно.

– Вдигни очи, човече. Това е най-малкото, което можеш да направиш.

Но беше твърде трудно.

– Не. Ти не видя тук от началото. Не ги видя как умираха. Колко време се биха? Седмици? Месеци? Вечност?

– Мога да видя истината за това.

– Не бяха войници.

– Не мисля.

– Не бяха войници!

– Вдигни очи, старче. В името на падналите, погледни.

И той погледна.

Той и шейките, ледериите, кралицата Ян Товис, Сумрак – тези няколкостотин – бяха обкръжени отново. Но този път от Тайст Андий, хиляди.

И нито един от тях не стоеше.

Бяха на колене, с наведени глави.

Уидал се извърна и понечи да се изправи.

– Не съм този, който трябва да види това…

Но жената до него го хвана за ръката и го дръпна долу.

– Не. – Също като него гледаше Ян Товис, която все още бе на колене над тялото на брат си, все още държеше очите си стиснати, сякаш не можеше да задържи в ума си всички истини пред себе си. – Още не.

Сержант Келоуз седеше до кралицата, мечът Хуст бе положен на бедрата му. Той също сякаш не можеше да вдигне очи, да погледне извън скръбта в душата си.

И всички други, слепи за всичко, което ги обкръжаваше. „О, никой ли няма да вдигне очи? Да погледне и да види тези, които станаха свидетели на всичко, което сторихте? Вижте как ви почитат… но не, те вече са извън тези неща. Надживели са ги.“