САКАТИЯТ БОГ

Онова, което се изливаше от очите й, сякаш нямаше край. Стана, камата падна от ръката й и издрънча върху камъните. „Моята стая, да. Там съм в безопасност. И ключът е там, там на вратата. Ключът, който да ме опази.“

„Силана – чуй ме. Ще видя моя син! Те ще ми го доведат! Но първо трябва да те освободя. Елейнт, ти си свободна.“

„И скоро всички ще сме свободни. Всички ние, заложниците. Най-сетне ще бъдем свободни.“

И Сандалат Друкорлат, хлипаща като възбудено дете, избяга от тронната зала, а Нимандър извърна поглед към призрака на Фаед.

Тя се взря в него безизразно.

– Заклех се да те изтезавам. Братко мой. Убиецо мой. Да те изтезавам до края на дните ти. Но ето, че ти ме връщаш… у дома.

Очите му се присвиха подозрително. Никога не й беше имал вяра.

– Иди при другите, Нимандър. Няма много време.

– А ти? – попита той.

Фаед сякаш омекна пред очите му.

– Една майка седи в една кула и чака своя син. Ще държи вратата заключена. Ще чака тропота на ботуши по стъпалата. Ще ида да й правя компания.

– Фаед…

Призракът се усмихна.

– Ще наречем ли това покаяние, братко?

Ударите кънтяха, отскачаха от бронята му, а под стегнатите железни пластини, плочки и ризница плътта му бе натъртена, нацепена и премазана. Нечие копие изстърга в ръба на шлема му и изметна главата му настрани. Уидал замахна с боздугана, усети как някакъв щит се пръсна под удара и чу как някой изрева от болка. Полузаслепен – кръв замъгляваше лявото му око – натисна напред, за да довърши лиосана.

Вместо това го блъснаха с щит в хълбока. Уидал залитна, препъна се в оплетените крака и ръце на мъртъвците и падна.

Над него надвисна лиосан и замахна надолу с меча си.

Странна черна резка блокира удара като мълния… и лиосанът изрева в предсмъртна болка и рухна.

Над Уидал се надвеси полугола жена с лъснали от пот мускули. Държеше обсидианов нож, от който капеше кръв. Наведе се още и притисна лицето си в решетките на забралото.

– Крадец!

– Какво?!

– Бронята ми! Открадна я!

– Не знаех…

– Но се биеш добре, а има още врагове – тъй че вдигай си задника!

Сграбчи го за рамото и с една ръка го издърпа на крака. Уидал залитна, разкрачи се, нагласи щита и стисна боздугана.

Бяха обкръжени. Биеха се до последния.

Високо горе два черни дракона – откъде, в името на Гуглата, бяха дошли? – бяха в центъра на буря от белозлати дракони. Бяха раздрани, разкъсани, съскаха като котки и се мятаха в ярост, докато ги натискаха надолу и надолу.

Полуголата жена се биеше до него със змийско изящество, нелепите й обсидианови ножове съскаха като черни езици напред и се връщаха облени с кръв.

Смут прониза Уидал. Тази жена бе непозната… но това беше невъзможно. Изрева през решетката на забралото:

– Коя, в името на Качулатия, си ти?

Коленете на Шарл се огънаха и изведнъж тя вече лежеше на земята, в краката на сражаващите се. Беше изтървала меча си, а някъде под гръдния й кош изтичаше кръв. Опипа с треперещи пръсти раната – продължаваше навътре и навътре.

– Убиха ме.

– Можеш ли да дишаш? Поеми си дъх, жено! Поеми си дълбоко дъх, заповядвам ти!

– К… капитане?

– Чу ме!

Шарл не можеше да я види – беше някъде зад главата й – и гласът бе едва разпознаваем, но коя друга можеше да е? Земята под нея тръпнеше. Откъде идеше това потръпване? Като хиляда железни сърца. Туп. Туп. Вдиша зловонния въздух. По-дълбоко и още по-дълбоко.

– Капитане! Мога да дишам!

– Значи ще живееш! Ставай! Искам те с мен – до края, разбра ли?

Шарл понечи да се надигне и да седне, но се смъкна отново и изохка от болка.

– По-добре заклана, капитане…

– Точно така влизаш в проклетия клуб на губещите! Ставай, проклета да си!

Шарл се завъртя на една страна и успя да се надигне на четири крака.

Бревити продължи задъхано:

– Момиче без приятелка… Няма нищо по-лошо от това! Знаеш ли какво става, когато момиче е без приятелка?

– Не, капитане.

– Женят се!

Шарл видя някакъв меч наблизо – стискаше го труп. Пресегна се и изтръгна оръжието от мъртвите пръсти.

– Добре, капитане. Ще бъда твоята приятелка.

– До края?

– До края.

– Закълни се!

– Заклевам се!

Една ръка я хвана под мишницата и я надигна.

– Дръж се, мила. Хайде сега да убием няколко мъже.

Зевган Друлс беше убил притежателя на дълга си, а след това цялото семейство на кучия син. След това бе подпалил имението и с него всички записи за стотиците семейства, измамени и доведени до задлъжнялост от човек, който смяташе, че е в правото му да прави каквото му скимне с живота на толкова хора, колкото може да окове във вериги. По-натам Зевган бе запалил банката, а после и Централния архив – е, само половината, разбира се, но точната половина.

Не че някой можеше да докаже нещо, защото той не беше глупак. Все пак накрая се струпаха достатъчно подозрения, за да го пратят на островите затвори. Където бе прекарал двайсет и една години от живота си – до изхода. До похода. До този проклет бряг.