САКАТИЯТ БОГ

– И все пак по необходимост всички трябва да действате заедно, заради обща цел.

– Щом казваш.

Паран го загледа замислено. „Загадка ли? Каква загадка?“

– Добре. Най-лошото ли? Ето ти го. Куралд Галайн пада пред отмъстителните Тайст Лиосан и те тръгват по този път право в сърцето на Сянката, свалят Сенкотрон и оттам продължават напред, до този свят, обединяват се с Форкрул Ассаил в убийствена вълна, докато не остане нито един град, нито едно засято поле, нито едно човешко дете, родено на света. Искаш ли останалото?

– Още ли има?

– Древните богове, след като най-сетне са освободили дракона Отатарал, успяват да унищожат магията, освен заплатената с кръв – освен ако Коурабас не бъде убит, разбира се, но ако стане това, ще означава, че Елейнт, които вече са се развихрили или скоро ще се развихрят в този свят, ще са го убили – и те на свой ред ще се опитат да наложат господството си, не просто в това селение, а във всички, и ще носят хаос навсякъде, където отидат. И тъй, макар че ще сме заличени от лицето на земята, ужасни сили ще се надпреварват да завладеят наследството ни. Боговете ще са мъртви, магията ще се е превърнала в жажда, която само глупци биха дръзнали да утолят и… е, трябва ли да продължавам?

Бързия Бен облиза пресъхналите си устни.

– Части от Бърн умират… на път за тук всеки път, щом докоснехме пръстта на този свят, усещах как кожата й се раздира, умира и изсъхва в нещо… безжизнено.

– Драконът Отатарал, да.

– Май вече го знаех това – измърмори Бързия Бен. – Просто се опитвах да не мисля за него и се надявах, че ще отмине. Дъх на Гуглата! Гъноуз Паран… кажи ми какво можем да направим, за да предотвратим всичко това?

Върховният юмрук повдигна вежди.

– Колко жалко. Това е въпросът, който аз исках да ти задам, Бързи Бен.

– Не е смешно.

– Не съм искал да е.

– Сестра ти…

– Сестра ми, да. Ти беше с нея, магьоснико. Би трябвало да ти е обяснила плана си.

Бързия Бен извърна поглед.

– Иска да освободи Сакатия бог.

– И нищо повече?

– Откъде да знам? Цялото ви семейство ли бяхте такива? Никой не казва и едно проклето нещо на другия? Мъртво мълчание на обедната трапеза? Така ли успявахте да се разбирате, ако изобщо се разбирахте?

Паран се намръщи.

– Не мога да кажа. Че се разбирахме много, имам предвид.

– Какво би могла да таи тя?

– Де да знаех.

Бързия Бен ставаше все по-неспокоен, махаше нервно с ръце, закрачи напред-назад, хвърляше нервни погледи към Паран.

– Мислех, че вие двамата сте планирали това!

– Кое да сме планирали?

– Ти си Господарят на Драконовата колода!

– Да. Защо, да поиграем ли искаш?

За миг очите на Бързия Бен сякаш бяха готови да изскочат. А след това магьосникът, обзет от внезапна надежда, възкликна:

– Гадаене! Да – точно това! Едно проклето гадаене, точно сега – защо не?

Но Паран поклати глава.

– Не го искаш, Висш маг. Повярвай ми. Твърде много пакостливи играчи има в тази игра. Икариум. Драконъс. Първият меч на Т’лан Имасс. Олар Етил, Силхас Руин, Тюлас Остригания, Килава – дори Грънтъл, Смъртният меч на Трийч. А сега и Елейнт, а колко дракони са дошли или идват през портала? Сто? Хиляда? А, и Древните богове: Ерастас, предишният Господар на Плочите, и Килмандарос, и синът й…

Бързия Бен го беше зяпнал, сякаш Паран си бе изгубил ума.

– Сега пък какво? – попита Паран намръщено.

– Те… всички са тук?

– Нося Драконовата колода в проклетия си череп, забрави ли? Долових първите ветрове на сливането още преди време. Повярвай ми, като казвам, че това ще е най-голямото, което светът е виждал някога, по-голямо дори от оковаването на Сакатия бог. Никой не е казал, че ще е лесно, Висш маг. Въпросът е какво имаш да ми предложиш?

– Ами, още добри новини – изръмжа Бързия Бен. – Какво друго?

– В смисъл?

Висшият маг вдигна ръце.

– Да добавим просто К’Чаин Че’Малле и Джагът, и, а, може би е редно да споменем самия Качулат – вече не влачи Трона на Смъртта на глезена си. И неизвестно колко олигавени фанатици на Вълците на Зимата! А какво да кажем за самия Сакат – той ще кротува ли? От къде на къде? На негово място, само да ми покажеш подканящата врата в другия край, бих рязал гърла по целия коридор. Все пак съм си спечелил правото на толкова мъст, колкото мога да нанеса, нали така?

Паран изпъшка.

– Добре, значи е много по-сложно, отколкото си представях.

Бързия Бен като че ли се задави от отговора му. Закашля се, изплю, а накрая тръсна глава, пое си дълбоко дъх и рече:

– Трябва ни тайно оръжие, Паран.

– Имам едно смътно усещане…

– Дето изгаря дупка в стомаха ти ли?

„Надявам се, че не.“

– Мисля, че може би имаме две тайни оръжия, Висш маг.

– Моля, умолявам те – продължи.

– Бързи Бен, кажи ми: кой беше най-коравият Подпалвач на мостове, когото изобщо си познавал? Помисли, но внимателно. Забрави любимците си. Забрави фаворитите си и онези, които непрекъснато се стараеха да изглеждат зли. Не загрубелите тъпаци, не забиващите нож в гърба, дори не позьорите. Най-коравият, Бързи Бен. Ден след ден, в добри времена, в лоши. Кажи ми. Кой?

Висшият маг примижа, погледна земята в краката си, а после въздъхна и кимна. Вдигна глава и отвърна: