САКАТИЯТ БОГ

– Децата на Сенкотрон – отвърна тя. – Оцелелите, имам предвид. Не можех да ги погледна в очите след онова, което стана. Не можех да го понеса повече. А разбирах – Котильон и Сенкотрон крояха нещо. Но най-вече децата и станалото извън тронната зала. Ще ти призная, Бързия Бен не се поколеба. Дори когато изглеждаше, че ще умре, не се поколеба.

– Икариум – промърмори Калам. – Може би някой ден ще се изправя срещу него и ще видим.

– Това бързо би сложило край на наглостта ти, Калам Мекхар – изсумтя Майнала.

Един сигналист развя флаг. Беше време да препуснат към авангарда. Калам помисли над думите на Майнала и въздъхна.

Смушиха конете и поеха напред.

И той помоли:

– Мила, я ми кажи пак за онзи Тайст Едур с копието…

Командир Ерекала от Сивите шлемове влезе в палатката и завари брат Спокойствие в отсрещния ъгъл, загърнат в сенки и с лице към платнената стена. Сам. Ерекала спря и каза:

– Чист?

Спокойствие бавно се обърна.

– Заравяли ли са те някога жив, Ерекала? Не, предполагам. Може би в някой кошмар… все едно. Днес усетих убийството на сестра Опровержение. И на всички нейни офицери – всички са мъртви. Обсадата е разбита и врагът ни вече вилнее във владението ни.

Ерекала примига, но си замълча.

– Свали си шлема – каза Спокойствие. – Виждаш ли, ей там? Гарафа. Чуждестранно вино. Признавам, че привикнах към него. Помага ми да облекча… опасенията си. – Приближи се до масата и си наля бокал. Наля втори и го покани с жест.

Стиснал сваления шлем под мишница, Ерекала поклати глава и рече:

– Опасения ли, Чист? Не е ли справедлива каузата?

– О, да, Ерекала. Във вълната на нашето възмездие ще има справедливост. Но ще има и престъпление. Ние не щадим децата. Не ги оставяме да пресъградят своя свят, да сътворят от него ново място на смирение, на уважение и състрадание. Не им даваме шанс да се справят по-добре.

– Чист – заговори Ерекала, – както ясно сочат ученията на Вълците, на всяко ново поколение се дава нов шанс. И всеки път те просто продължават престъпленията на своите бащи и майки. „От удара, който нанася невинното дете, до този, който опустошава леса, макар величината на жеста да е различна, страстта зад ръката не е.“ Така би заявило Дивото, ако разполагаше с думите, за да го изрече.

Очите на Спокойствие блеснаха в сенките.

– И ти не виждаш никаква самонадеяност в това?

Ерекала кривна глава.

– Чист, проявите на самонадеяност на Сивите шлемове на Периш са безкрайни. Но все пак, ако не можем да разберем страданието на невинния – било то бебе или звяр, – какво заместват думите ни тогава, ако не онова, което не искаме да чуем, не искаме да приемем, за да не би да ни принуди да променим нравите си, нещо, което никога не ще сторим. Ако искаме да говорим от името на Дивото, трябва да започнем с гласа на човешката съвест. А когато не се вслушваме в съвестта или когато я пренебрегнем, какъв избор ни остава?

– Явно ти харесва този дебат, Ерекала. Напомняш ми за по-добри дни… мирни дни. Добре, ще помисля какъв би могъл да е светът и всичко в него, ако съвестта бе нещо повече от шепнещ глас. Ако можеше да вдигне ръка в праведен гняв. И когато словесният бой се окаже недостатъчен, да може да стисне с тази ръка нечие гърло и да отнеме живота на престъпника.

– Най-голямата ни самонадеяност е, че ние сме тази ръка на съвестта, Чист – рече Ерекала.

– Ръка, държаща меч.

– И най-сетне изваден, да.

Спокойствие изпи бокала си и взе другия.

– И все пак вашите събратя хора – вашите жертви – неизбежно ще ви приемат като зло, като ужасни убийци на невинното – всъщност самото понятие за вина и невинност би загубило значение в очите им.

– Щом трябва да бъдем зло, просто ще балансираме злото, което ни се противопоставя.

– В търсене на… отрицание. – Спокойствие се усмихна.

– Сестра Благоговение ни накара да коленичим, Чист. Но не сме толкова наивни, че да дойдем при вас с очакване за нещо друго освен възможността да отдадем живота си в името на онова, което винаги сме вярвали, че е правилно. Вие ще ни използвате, докато не остане нито един от нас. Не беше нужно да принуждава перишите.

– Вярвам ти, Ерекала. И намирам в теб и хората ти много неща, достойни за възхищение. Ще съжалявам, че изпращам всички ви на смърт. Но, както може би разбираш добре, Дивото представлява заплаха дори и за нас, Форкрул Ассаил, ако наистина бъде оставено да се развихри в света.

– Чист, с моите Тронове на войната докарах в тази земя най-опасния ви враг. Добре знам какво предстои. Моята преценка – а съм убеден, че Смъртният меч и Щит-наковалня ще се съгласят – моята преценка, Чист, е, че в започналата вече война всички ние ще загубим. А с нашата загуба ще спечели Дивото.

Спокойствие помълча, впил поглед в перишкия командир. Неземните му очи не мигнаха. Най-сетне си пое дъх.

– Погрешно ли те разбрах, Ерекала? Прекосихте бойното поле… за да помогнете в изравняването на везните?

– Спокойно можете да ни изпратите на смърт, Чист. Ще ви чакаме от другата страна.

Спокойствие пристъпи към него.

– Добре познавам тези малазанци. Ще ги посрещна с охота!