САКАТИЯТ БОГ

– Нямаше нужда от това изброяване, Гъноуз. Знаех отговора от самото начало. Всички го знаем.

– Кой?

– Фидлър. Няма по-корав жив човек от него.

Паран извърна очи.

– Семейството ми… да, наистина беше доста сложно. Но ще ти кажа едно. Единственото, което знам без никакво съмнение. И то започва с един спомен. Сестра ми имаше едно местенце, разчистено за нея в двора на извънградското ни имение. И там, още докато бе само на пет годинки, с играчки разиграваше сражения от всяка историческа книга и всеки ръкопис, който успееше да намери. А когато баща ми забавляваше Върховни юмруци при сделките си с продажба на коне, понякога предизвикваше тези командири ветерани да поиграят на бойното поле срещу малката Тавори с всичките онези войници играчки. Да преценят честно загубите и да видим какво става. Сестра ми, Бързи Бен, от седемгодишна, никога не губеше срещу нито един командир. А когато извлечаха труповете им, така да се каже, навлизаше по-надълбоко в историите и започваше да взима страната на губещия – и пак печелеше.

– Тавори значи.

– Помисли за всички велики пълководци – Дасем, Колтейн, К’азз, Дужек, Греймейн – заклевам се, бих заложил на сестра си срещу всеки от тях. Богове на бездната, срещу всички тях наведнъж. – Беше се загледал на югозапад. – Ето ти ги, Висш маг. Фидлър и сестра ми. Нашите две оръжия. – Когато се обърна, видя, че Бързия Бен го гледа умислено.

– Възнеслите се Мостоваци държат Портите на смъртта – каза Висшият маг.

– Знам.

– Освен Хедж. Уискиджак върна Хедж – при Фидлър.

– Той знаеше ли?

– Помниш ли Пейл, Гъноуз Паран?

– Отчасти.

– Да, ти все още не беше там, не и когато се събрахме на оня хълм край града. А ако беше, Сори щеше да забие нож в гърба ти.

– Та какво за Пейл, Бързак?

– Просто… всички бяхме там. Опитахме се да осмислим нещата. А сега имам усещането, че… че всички ще се срещнем отново. За да доведем всичко до края.

– По един или друг начин.

– Да.

– Как оценяваш шансовете ни, Висш маг?

– Нищожни.

– А оръжията ни?

– След като аз залагам на Фидлър, а ти на сестра си – те са най-доброто, на което можем да се надяваме.

– А тук имам още две – омразния Калам и Бързия Бен. Знаеш ли, ако не бях такъв реалист, щях да се чувствам уверен.

Усмивката на мага повехна.

– Трябваше ли наистина да го кажеш точно така, Върховен юмрук?

Усети погледа й върху себе си, докато се мяташе на гърба на коня, и присви очи към широката долина отдясно. Богати земи. След това се обърна към нея.

– Какво?

Майнала поклати глава.

– Някой ден ще те прати на сигурна смърт. Знаеш го, нали?

– Каквото и да си мислиш, че си видяла, Майнала, просто трябва да ми повярваш: наистина си нямаш представа какво сме преживели двамата с Бързака – изсумтя Калам.

– Страхотно. Хайде, впечатли ме.

– Сигурно е невъзможно, но все едно, ще се опитам. Джагът и Пурпурната гвардия в Леса на Мот. Магове убийци Тайст Андий и знатни демони в Даруджистан. Повече Нокти, отколкото можеш да изброиш. – Погледна я, видя безизразната й физиономия и въздъхна. – И никак не бяхме зле двамата, да знаеш. Икариум, Панион Домин, К’Чаин На’Рук и дракони соултейкън – Бързака се изправяше срещу всички тях. Колкото до мен… ако можех да вдигна на крак всеки човек и всеки демон, и всеки каквото и да е, когото съм убил, щях да имам достатъчно голяма армия, за да удави Форкрул Ассаил в пикня, боя го остави.

Тя продължи да го гледа мълчаливо, а после отрони равнодушно:

– Вие двамата сте непоносими.

– Какво нахалство – изръмжа той. – След всичкото внимание, което ти отделих.

Около тях войнството на Паран се строяваше и се подготвяше за поход. Оставаше им една трета дневна светлина и Върховният юмрук, изглежда, не мислеше да остави войниците си да отдъхнат. „Бърза. Това винаги е лошо. Войниците изглеждат прилично обаче. Много от Северен Дженабакъз и малазанци от континента. А и ония конни воини от Седемте града. Племенни. Тия от племената винаги ме плашеха.“

– Всички ли Подпалвачи на мостове бяхте такива? – попита Майнала. – Нагли, самоуверени, самовлюбени?

– Да. И си заслужихме перченето.

– Глупости.

– Всъщност – продължи Калам, все едно не я бе чул, – може би точно затова решиха да ни премахнат. Никой офицер, който ни тупваха на главата, не можеше да издържи. Бяхме част, командвана от сержанти, Уискиджак преди всичко, и сержантите съгласуваха помежду си заповедите, които да дадат на капитаните и лейтенантите, и заповедите, които да спуснат на нас. Както можеш да си представиш, висшето командване не харесваше много това. О, слушахме неколцина, тези, за които знаехме, че ще са с нас – Дасем, Дужек, тези, за които знаехме, че ги бива. Но останалите? Забрави.

– Значи сте били неуправляеми.

– Значи, че всъщност мислехме да свалим императрицата. Да, погледнато така, Ласийн трябваше да ни премахне. Нямаше избор, а и да не я устройваше много, че трябва да избие най-коравите си войници… е, мисля, че й дадохме няколко повода.

– Е, най-после малко откровеност – каза Майнала.

– Тъй че сега съм с Воинството, жено. Което ме довежда до въпроса ти какво правиш тук? Там, където отиваме, не е безопасно.