САКАТИЯТ БОГ

– Може би си прав, Сторми. – Геслер изпълзя назад по склона и се надигна. След малко Сторми се хлъзна до него. – Това е. – Геслер изтри пръстта от дланите си. – Вълците на войната, а? Защо тогава тази армия се държи все едно, че изобщо не знаят, че сме на половин ден зад тях?

Сторми се почеса по брадата.

– Вълците преследват в лова. Не са преследваните.

– Освен от нас, хората.

– Все пак може би просто не им е хрумнало да погледнат назад.

– Тъй че адюнктата може би беше права. Тази армия на К’Чаин Че’Малле е готова да се забие като нож в средата на масата.

– По-скоро сме като змии в тревата и от зъбите ни капе шибана отрова. – Сторми се усмихна горчиво. – Още ли си възбуден, Смъртен меч?

Очите на Геслер бяха блеснали.

– А ти?

– Тц. Няма начин да не оплескаш всичко.

– Благодаря.

– Просто кротувай, Гес. Само за това моля.

Геслер го погледна невярващо.

– Точно от теб ли го чувам, Сторми?

– Повече съм закоравял в боя от тебе напоследък, Гес. Много мъдрост насъбрах в тежки уроци.

– Ама ти сериозно ли говориш?

– Това закоравелите в боя ветерани винаги говорим сериозно. Дай да се връщаме в лагера. Устата ми се напълни със слюнка от мисълта за плесен от подмишница и пълна халба със сок от жлеза.

„В сърцето му има измяна.“ Сеток гледаше телата на обезглавените братя и сестри, чувстваше гнева на Вълците и се мъчеше да овладее дивата им ярост. Присъствието на боговете-зверове в нея напираше навън като безразсъдна буря и тя отново и отново усещаше, че е на ръба да се удави в пороя й. „Аз съм Сеток. Оставете ме да бъда вашият глас! Сляпата ярост е безсмислена – колкото и да е справедлива каузата ви, трябва да има човешки ум, който да ни поведе всички в предстоящата война.“

А точно това не разбираше Танакалаян. Или може би най-много се боеше от него. „Трябва да сме свободни да говорим – всички ние. Трябва да сме свободни да възразяваме, да спорим – дори Вълците не разбират това. Виж тези тела – те възразиха срещу жестоката бързина… и срещу други неща. И на първо място изразиха страха си за готовността на приятелите си войници – тази армия е изтощена.“

Обърна се на юг и присви очи към тревистия хребет отсреща. „Ако връхлетят сега, тези воини гущери, ще паднем като мириди. Ако връхлетят сега, ще трябва да разбудя Вълците. Но… стъпките на боговете по земята ще задумкат като бойни барабани. Силата привлича сила – много скоро и от много далече.“

„Все пак… Питам се. Защо не нападат?“

Обърна се и видя приближаващия се Танакалаян. „Още публика. Да го накарам ли отново да падне на колене и да го унизя? Не. Това може да почака.“ Тръгна, за да се отдалечат от лагера и да не ги чуе никой. „Все пак… измяна в сърцето му.“

Мъжът заговори още преди да я е настигнал:

– Дестраянт, трябва да разбереш. Ние, перишите, се подчиняваме на строги правила на поведение. Точно тази дисциплина ни дава силата.

– Унищожаваш тази армия, Щит-наковалня.

– К’Чаин Че’Малле…

– Вече са ни настигнали.

Очите му се разшириха, но този път поне не оспори думите й.

– Вълците трябва да се пратят срещу тях, дестраянт! Не можем да се надяваме да…

– След като войниците вече едва стоят на краката си, да, прав сте: не можем.

Мъжът се стегна.

– Тази заплаха не излизаше от ума ми, дестраянт. Надявах се, че К’Чаин Че’Малле ще се задоволят само да придружават ледериите и войниците на Болкандо. Но знаех, че не мога да излагам на риск живота на своите братя и сестри с това предположение. Точно затова подкарах войниците си така бързо – трябва да стигнем до Форкрул Ассаил колкото се може по-скоро.

– Но не успя, Щит-наковалня. Колко радушно ще ни посрещнат Ассаил според теб, когато пристигнем с вече полумъртва армия?

Той пребледня и Сеток видя озлоблението в очите му.

– Нямах избор.

– Ти си нетърпелив, Щит-наковалня. Тържествуваше в измяната си и така разкри твърде скоро истинския си нрав – предишните ви съюзници вече знаят истината за теб. И са имали време да пригодят тактиката си.

– Това е по вина на Кругава! Всичко!

– Повече екзекуции няма да има, Щит-наковалня. Още по-лошо – ти им отказа да им дадеш прегръдката си и това превърна титлата ти в подигравка. Гледам те и вече виждам пътеката, която те е повела към Форкрул Ассаил.

Лицето му потъмня от възмущение.

– Какво означава това? Заклет съм на Вълците на Зимата!

– Опиянен си от чувството за справедливост, Щит-наковалня, и при все че си въобразяваш, че вървиш по права пътека, всъщност залиташ и лъкатушиш. Сега стоиш пред мен, заблуден в праведността си, а пътят, който си извървял… – махна назад към траншеята, – е осеян с труповете на невинни.

– Заблудите не са мои, дете – изръмжа той.

Сеток се усмихна.

– Продължи. Заинтригувана съм.