САКАТИЯТ БОГ

Гневът подсили вика й и този вик разтърси земята на левги във всички посоки. Щом ехото заглъхна, Коурабас потръпна от разрухата, която бе нанесла. „Не! Къде е моята красота? Защо е само за вас? Не!“

„Ще имам тази свобода! Ще я имам!“

„За да направя… да направя… нещо.“

Крилете й се напрегнаха, но по-бързо от това не можеше да полети, а не стигаше. Елейнт се приближаваха и Коурабас виждаше онова разбито ядро – как лумва с вътрешен огън, как грейва с цялата ярост, която бе изпитвала някога, която бе поела в себе си – задържана толкова дълго. Ярост към боговете. И към създателите – нейните създатели – заради онова, което й бяха причинили.

„Елейнт! Искате да ме убиете и го наричате свобода? Елате тогава и опитайте!“

Яростта й ги очакваше.

Маток дръпна рязко юздите и от копитата на коня му се разхвърчаха прах и камъни. Облакът се вдигна около него и той изруга, плю и рече:

– В прохода са, Върховен юмрук. Кучите синове! Как са ни усетили?

– Успокой се – каза Паран, обърна се и хвърли поглед към колоната. – Ние сме в проявата на Акраст Корвалайн. Ассаил могат да проследят всяко движение. – Обърна се отново към Бойния водач. Добри ли са позициите им?

– Окопани са, сър. И са тежко бронирани, Върховен юмрук. Не са местни – Ассаил са довели наемници.

Юмрук Рит Бюд, застанала до Паран – толкова близо, че можеше да помирише косата й – попита:

– Можа ли да видиш отличителните им знаци, Боен водач?

Маток изкриви лице.

– Вълчи кожи, Юмрук. Вълчи черепи също. Не се приближих достатъчно, но ако имат трупчета на вълчи кутрета, увиснали от ушите, нямаше да ме изненада.

Паран въздъхна.

– Тогг и Фандърей. Това вече усложнява нещата.

– Защо да ги усложнява? – изсумтя Ното Бойл, извади рибешкия гръбнак от устата си и огледа червения му връх. – Нищо сложно няма в цялата тази работа, нали, Върховен юмрук? В смисъл, тръгнали сме в бърз марш кой знае накъде, а където и да е това къде, няма да е хубаво, а щом стигнем там, се каним да съберем сили с някой, който може би може да е там, да водим война срещу Древна раса и техните човешки роби без никаква определена причина, освен че са адски гадни. Сложно ли? Глупости. Виж, Седемте града… онова беше сложно.

– Свърши ли, Бойл?

– Ното Бойл, сър, моля. И да, свърших. Засега.

– Сложно го прави – продължи Паран – това, че не държа особено да се бия с поклонници на Вълците на Зимата. Всъщност симпатизирам на каузата им и макар че бих могъл да не се съглася със средствата, с които се канят да изразят вярата си… – Млъкна и се обърна към Рит Бюд. – Богове, чуй ме само. Започнах да дрънкам като Бойл!

– Ното

Бойл.

– Въпросът е, че се налага да минем през този проход. Маток? Някакви други маршрути през планините?

– Откъде да знам? Никога не съм бил тук.

– Извинявай. Глупав въпрос.

– Дайте просто да ги прегазим, Върховен юмрук. Смятам, че са под пет хиляди…

Юмрук Рит Бюд се задави. Изкашля се и рече:

– Пет хиляди?! Окопани? Ще е страшна касапница!

Ното Бойл се намеси:

– Върховен юмрук, едно скромно предложение.

– Казвай.

– Вие сте Господар на Драконовата колода, сър. Поговорете с Вълците на Зимата.

Паран повдигна вежда.

– Да поговоря с тях? Знаеш ли какво? Следващия път, когато се набуташ в пълна с вълци яма, пробвай да преговаряш с тях. Ното.

– Ното Бойл.

– Можете да си менкате кокали – обади се Гъмбъл, който бе клекнал на една плоска скала наблизо. – Да им подушите задниците – чувал съм, че го обичат това. Да легнете на гръб и да вдигнете лапи също.

– Я някой да ни намери някоя по-голяма змия – изръмжа Маток и изгледа ядосано жабока.

Гъмбъл въздъхна шумно и издутото му тяло се сви като спукан мехур.

– Чувствам, че коментарът ми не се приема за конструктивен, което ме води до заключението, че съм в компания на глупци. Какво му е новото на това, питам се?

Паран смъкна шлема си и изтри мазната пот от челото си.

– Значи го правим по трудния начин. Не, Юмрук Бюд, „трудния“ не в смисъл „юмруци в зъбите“. Дайте сигнал на корпуса – нощен марш. Искам на разсъмване да сме строени срещу врага.

– Звучи точно като „юмрук в зъбите“, сър.

– И точно така ще изглежда

. Може да свърши с бой, но с малко късмет няма да е касапница.

– И как ще стане това, сър?

– Смятам да ги накарам да се предадат, Юмрук. Гъмбъл, вдигни си пъпчивия корем от тоя камък, намери си бившия художник и му кажи, че е време. Той ще се сети какво имам предвид.

– Той не е мой, Върховен юмрук, а колкото до бивш…

– Тръгвай, преди Маток да те е нанизал на шиш с копието си.

– За буйна радост на приятел и на враг – измърмори Ното Бойл, рибешкият гръбнак в устата му мърдаше напред-назад при всяка дума.

– Виж го как се забърза – подхвърли Рит Бюд. – Мислех, че отдавна е забравил как се подскача.

Паран се върна при коня си и взе юздите от ръцете на едно от бездомните деца, които вече придружаваха войската. Метна се на седлото и погледна мръсното личице на момчето.

– Още ли си искаш наградата?

То бързо кимна.

Паран се пресегна и го вдигна зад себе си.

– Дръж се здраво. Ще препуснем. Може би в галоп. Готов ли си?

Ново кимване. Тънките ръчички се стегнаха здраво около кръста му.