САКАТИЯТ БОГ

В този сив ден в долина дълбоко в камъккъдето като сенките от гробища прииждат скърби в траурен саван и като пеперуди сивите листа по клони на изгърбените склонове на ветрове понесли края на нощта изпърхват аз коленичих сам гласа си да пробудя в зов към своя бог. Зачаках идването на деня докато ехото заглъхна и тишината очертание намери за да докоснат пръстите ми светлината като прах а враните изпърхали в дърветата да видят мъж на колене със лъскавите си очи напомниха ми за звездите в онзи миг преди да се възправят като стражи там на небесната стена отдръпнала се вече зад очите ми. И всички мои думи тъй искрено изречени и всичките терзания и воля пламенна така неумолимо настъпващи като войници към врага зареяха се като ято птици без песен в полет да ги призове и дланите като криле разперени окървавени в страстната молитва полегнаха умиращи във купела на скута ми. И моят бог за мене думи нямаше във този тъй сив ден и бледа прах бе отговорът нежелан безмълвен като лист застинал във безветрие и даже и небето бе слънцето забравило о дайте ми благодатта на тишината пред безпокойни отговори извлечени от безразличие – но все едно аз свърших със молитвите на прага на зората и ще повехнат скърбите със светлината.

Наситих се на отговори

Фишер кел Тат

Беше донесъл увитото тяло толкова близо, колкото посмя, и сега то лежеше на земята. Платът бе зацапан, протрит, с цвета на суха пръст. Яхнал безжизнения си кон, той се наведе над седлото и с едното си око се взря в далечния Шпил. Просторният залив отляво, отвъд скалите, бушуваше, разкъсван сякаш от вълните на прилива – ала това насилие не идваше от прилива. Магии се сбираха там и въздухът бе натежал и душен от тяхната мощ.

Всичко се беше развихрило и не се знаеше как ще свършат нещата. Но бе направил всичко, което можеше. Чу тропот на конски копита зад себе си и се обърна.

Отдаде чест.

– Сър.

Изсеченото лице на Уискиджак бе жалко подобие на онова, което бе някога, приживе. Брадата му бе с цвета на желязо под дълбоките бръчки – като оголени корени на отдавна мъртво дърво. Очите бяха невидими под хребета на веждите, потънали в чернота.

„Отиваме си. Потъваме надолу от този обичен бряг.“

– Не можеш да останеш тук, войник.

– Знам. – Ток махна със съсухрената си ръка към загърнатото в плащаница тяло на земята. Зад Уискиджак Подпалвачите на мостове чакаха на конете си, смълчани и неподвижни. Окото на Ток пробяга по тях. – Нямах представа, че са толкова много, сър.

– Войната е най-големият лакомник, войник. Яде наред.

Гласът бе лишен от всякакво чувство и това само по себе си заплашваше да разбие каквото бе останало от сърцето на Ток. „Не трябваше да е така. Ние гаснем. Толкова малко са останали. Толкова малко…“

Уискиджак обърна коня си и подкара, Подпалвачите на мостове го последваха, а Ток препусна с тях, встрани от плътното множество, но нещо го порази под лъжичката и той спря, загледан след тях. Копнеж разкъса душата му. „Някога мечтаех да съм Подпалвач на мостове. Ако бях спечелил това, сега щях да яздя с тях и всичко щеше да е много по-просто. Но, като с толкова много мечти, се провалих и нищо не стана така, както исках.“ Обърна коня си и се загледа назад към далечната вече могилка на земята.

„Паднал, разбирам те. Ти ме осакати край Пейл. Изтръгна едното ми око и остави пещера в черепа ми. Духове влизат там за подслон. Използват тази пещера. Използват мен.“

„Но сега ги няма и оставаш само ти. За да нашепваш обещания в пещерата на раната ми.“