САКАТИЯТ БОГ

– Но не можеш ли да разбереш истината за това? – промълви на глас. – Държа се. Държа се, но усещам, че хватката ми се… изплъзва. Изплъзва се, Паднал. – Все пак щеше да се вкопчи в това последно обещание толкова дълго, колкото може. Щеше да се възползва от това единствено останало око, за да види как свършва всичко това.

„Ако мога.“

Смуши коня и пое след Бранителите на Портата. Градчетата и селцата навътре в сушата бяха сиви, изоставени, загърнати в пепелта от Шпила. Набраздени поля се гънеха на вълни от мътно бяло, заровени сякаш под сняг. Тук-там щръкнали над повърхността ребра и бедрени кости очертаваха малки могили. Той препусна покрай тях, през надвисналия облак прах, останал зад Подпалвачите на мостове.

„Стой в тази пещера и чакай. Почти е време.“

Някога, много отдавна, тревистите равнини на тази земя бяха гъмжали от огромни стада космати животни, мигриращи привлечени от неустоимия зов на сезоните. Брат Усърдие си ги спомни, докато гледаше как фургоните с продоволствие лъкатушат нагоре по склона по издигнатия път, далече от траншеите и редутите. Изхранването на петдесет хиляди войници бе започнало да напряга снабдителната система. Още седмица и това чакане щеше да опразни зърнохранилищата на града.

Но нямаше да е нужна още седмица. Врагът вече се съсредоточаваше на юг, с конни съгледвачи по билата на възвишенията от другата страна на широката долина.

Утринният въздух бе настръхнал от кипящи енергии. Акраст Корвалайн се вихреше толкова наситен, че беше почти видим за очите му. При все това усещаше дълбоко вълнение, чужди течения дърпаха краищата на изявата на Древния лабиринт и това го безпокоеше.

Стоеше на леко издигната платформа с изглед към отбранителните съоръжения и докато дневната светлина се усилваше, огледа за пореден път сложната система от насипи, окопи, проходи, фортове и редути, разпръснати под него. Разиграваше в ума си картината на вражеското настъпление и си представяше как катапултите обстрелват атакуващите във фронт, а след това залпове от стрели от високите редути ги подхващат по фланговете. Виждаше връхлитащите вълни от вражески войници – как се лашкат насам-натам, как налитат срещу укрепените пунктове, за да отстъпят окървавени.

Очите му пробягаха надолу към центъра на изкопите и земните валове, където бе разположил Сивите шлемове на Периш – бяха приковани на място, набити в равния терен, със съвсем малко пътища за отстъпление. Твърде нетърпелив да коленичи бе този Щит-наковалня. И момичето – нещо диво имаше в очите й и Усърдие не й вярваше. Но щяха да се бият и да умрат на мястото си и той беше уверен, че ще удържат центъра толкова дълго, колкото се наложи.

Според всичките му преценки неговите защитници надвишаваха по численост атакуващите, което буквално заличаваше шансовете на врага за успех. Това нашествие вече се бе провалило.

Дъските под краката му изскърцаха и леко се огънаха. Брат Усърдие се обърна и видя Щит-наковалня Танакалаян. Беше пребледнял, лицето му бе лъснало от пот. Пристъпи към Форкрул Ассаил, сякаш едва се държеше на крака, и Усърдие се усмихна, щом си представи как се просва в нозете му.

– Щит-наковалня, как са братята и сестрите ви?

Танакалаян избърса потта от горната си устна.

– Силите на Болкандо имат железен юмрук в лицето на легиона Евъртайн, брат Усърдие. Командван лично от кралица Абрастал. А и баргастите…

– Баргасти? За първи път споменавате за тях. – Усърдие въздъхна. – Значи най-сетне са дошли в родината на древните си родственици, така ли? Колко подходящо.

– Смятат се за ударни сили, сър. Ще ги познаете по боядисаните им в бяло лица.

Усърдие се сепна.

– Боядисани в бяло лица?

Танакалаян присви очи.

– Наричат се Бялото лице на Баргаст, да.

– Преди много време – заговори в почуда Усърдие – създадохме баргастка армия, за да ни служи. Стремяха се да подражават на Форкрул Ассаил по външност и решиха да боядисват кожата на лицата си.

Щит-наковалня поклати глава намръщен.

– Мисля, че имаше някакво пророчество, което ги поведе през моретата към сушата на север от Ледер. Свещена война или нещо такова. Мисля, че е останал само кланът на гилките.

– Те ни предадоха – каза Усърдие, загледан замислено в Танакалаян. – Много Чисти умряха на тяхната земя. Кажете ми, тези гилки… носят ли броня.

– От морски костенурки, да – много странно.

– Гиланакаи! – възкликна Усърдие. – Ръцете им са прогизнали от кръвта на Чисти!

Танакалаян отстъпи крачка назад пред лицето на този внезапен гняв. Видял това, Усърдие присви очи към него.

– Колко воини имат тези гилки?

– Три хиляди, може би четири.

Усърдие изръмжа и отново се обърна към долината.

– Оръжията на Форкрул Ассаил са нашите ръце и крака. Гиланакаи изобретиха броня, която да притъпява ударите ни. Щит-наковалня, когато дойдат, съсредоточете се срещу тези баргасти. Избийте ги!