Сфера

— О, сигурен съм, че моментът ще бъде документиран по някакъв начин. Трябва да сме готови да кажем няколко думи, нещо подходящо за историческия миг. Какво ще кажеш например за: „Това е важен миг в историята на човечеството?“

— Важен миг? — запита вдигнал вежди Норман.

— Прав си — рече Тед. — Фразата звучи глупаво. Може би: Повратна точка в човешката история?

Норман поклати глава.

— Ами тогава: Кръстопът в еволюцията на човешкия вид?

— Еволюцията може ли да има кръстопът?

— Не виждам защо да не може — отвърна Тед.

— Защото кръстопът означава пресичане на пътища. Път ли е еволюцията? Мисля че не е. Струва ми се, че еволюцията няма постоянна посока.

— Приемаш нещата твърде буквално — обиди се Тед.

— Наближаваме дъното — обяви пилотът. — Деветстотин фута — той намали скоростта на спускане. Откъм сонара се чуваше все по-ясно пукане.

Тед продължи.

— Нов праг в еволюцията на човешкия род?

— Става. Но мислиш ли, че е това?

— Че е какво?

— Един нов праг.

— Защо не? — учуди се Тед.

— Ами ако намерим вътре само купчина ръждясали железа и нищо ценно, което да ни просветли?

— Прав си — кимна Тед.

— Деветстотин и петдесет фута. Включвам външните светлини.

Зад прозореца се мярнаха блестящи снежинки. Пилотът обясни, че са вдигнати от дъното прашинки.

— Пряка видимост. Дъното е под нас.

— Трябва да го видя! — възкликна Тед. Пилотът се отдръпна встрани и двамата впериха погледи.

Норман видя плоска, мрачна равнина, която се простираше докъдето стигаше осветлението. Отвъд нея само мрак.

— Опасявам се, — отбеляза пилотът, — че няма какво толкова да се види.

— Подтискаща гледка — призна малко разочаровано Тед. — Очаквах да има повече живот.

— Е, тук е доста студено. Температурата на водата е, хъм, тридесет и шест градуса по Фаренхайт.

— Направо да замръзнеш — рече Тед.

— Да, сър. Да видим, дали ще можем да открием вашия нов дом.

Двигателите забръмчаха. Зад прозореца се вдигна тиня. Подводницата се завъртя и се понесе над дъното. В продължение на няколко минути виждаха само безличен кафяв пейзаж.

Изведнъж блеснаха светлини.

— Ето ги.

Огромна площ пред тях бе заобиколена от подводни прожектори.

— Това е мрежата — рече пилотът.

Подводницата се издигна и се плъзна над осветената мрежа, която се простираше на около половин миля. Под нея, по дъното се движеха водолази. Някои от тях махнаха на преминаващата подводница. Пилотът стисна в отговор един детски тромбон.

— Могат ли да го чуят?

— Естествено. Водата е невероятен проводник.

— Божичко — рече Тед.

Точно пред тях, от океанското дъно се издигаше гигантска титаниева перка. Норман не беше си представял, че е с такива гигантски размери — когато я заобиколиха, тя закри гледката за цяла минута. Металът беше тъмносив на цвят, с изключение на някои дребни петънца от полепнали морски обитатели.

— Няма никаква корозия — рече Тед.

— Не, сър — потвърди пилотът. — Всички го забелязват. Смятат че се дължи на метало-пластичната сплав, но никой не би могъл да се закълне със сигурност.

Перката остана назад, подводницата направи завой. Точно пред тях се виждаха още светлини, подредени във вертикални редици. Норман забеляза масивен цилиндър, оцветен в жълто и с ярко блестящи илюминатори. До него се виждаше нисък метален купол.

— Вляво е ДС-7, станцията на водолазите — обясни пилотът. — Доста е тесничка. А вие момчета сте в ДС-8, където е далеч по-приятно, уверявам ви.

Той сви вдясно и след краткотрайна тъмнина видяха нова верига от светлини. Когато наближиха, Норман преброи пет различни цилиндъра, някои вертикални, други хоризонтални, всичките свързани по между си.

— Ето го и него. ДС-8, вашият дом, далеч от родния дом — рече пилотът. — Дайте ми една минута за скачвате.

Метал се блъсна в метал, последва сътресение и двигателите замряха. Тишина. Съскане на газ. Пилотът завъртя капака и отвън нахлу изненадващо студен въздух.

— Люкът е отворен, джентълмени — обяви той и се отдръпна встрани.

Норман надникна през отвора. Над него грееха червени светлини. Той изпълзя от подводницата и се озова в стоманен цилиндър, приблизително осем стъпки в диаметър. Навсякъде се виждаха ръкохватки, тесни метални койки, отгоре грееха реотани, но без някакъв осезаем ефект.

Тед го последва и се настани на една койка до него. Седяха толкова близо, че колената им се докосваха. Под тях, пилотът затваряше люка. Двамата гледаха как се завърта кръглата ръчка. Чу се тихо потракване, при откачването на подводницата, сетне шумът на двигателите.

Тишина.

— Сега какво ще правим? — запита Норман.

— Покачват налягането — обясни Норман. — А после подават смесени газове. Тук долу не можем да дишаме въздух.

— Защо не? — попита Норман. За пръв път съжали, че не остана буден по време на лекцията.