Сфера

— Защото, — обясняваше Тед, — атмосферата на Земята е смъртоносна. Макар да не го осъзнаваш, кислородът е силно корозивен газ. Той е в тясно химическо родство с хлора и флуора, а хидрофлуорната киселина е една от най-корозивните киселини. По същия начин, по който кислородът кара да потъмнее току що отхапаната ябълка, или желязото да ръждяса, той е в състояние да разруши тъканта на човешкото тяло, стига да бъде изложено прекалено дълго на въздействието му. Кислородът под високо налягане е силно токсичен. Ето защо се налага да се намали поемането съдържание. На повърхността вдишваш двадесет и един процента кислород. А тук ще бъдат два процента. Но няма да забележиш никаква разлика…

Говорителят изпращя:

— Започваме да изравняваме налягането.

— Това кой е? — попита Норман.

— Барнс — отвърна гласът. Но не звучеше като Барнс. Звучеше, дразнещо, металически.

— Сигурно е от говорителя — рече Тед и се засмя. Гласът му беше изтънял и писклив. — От хелия трябва да е, Норман. Сега напомпват хелий.

— Звучиш като Доналд Дък — каза Норман и също се засмя. И неговият глас беше като от детски анимационен филм.

— Кажи какъв е проблема, Мики — изквака Тед.

— Ами, мисля че зърнах един дебел плъх — отвърна Норман. И двамата се смееха неудържимо.

— Я стига, момчета — сопна се Барнс от говорителя. — Работата е сериозна.

— Да, сър, капитане — рече Тед, но гласът му беше така изтънял, че почти не се разбираше какво казва. Двамата отново се заляха от смях, а гласовете им отекваха в стените на металическия цилиндър, сякаш бяха ученички.

Хелият правеше гласовете им тънки и пискливи. Но имаше и друго въздействие.

— Хладничко ли ви става, момчета? — запита Барнс.

И двамата почувстваха, че е станало по-студено. Норман забеляза, че Тед трепери. Неговата кожа също беше настръхнала. Сякаш телата им бяха изложени на силен вятър — само дето в помещението нямаше никакъв вятър. Като лек газ, хелият увеличаваше изпарението на тялото и с това отнемаше от телесната топлина.

Тед извика нещо от другия край на цилиндъра, но Норман не беше в състояние да различи думите. Гласът напомняше скърцане на врата.

— Май вече плъховете са два — отбеляза не без задоволство Барнс.

Тед завъртя очи към говорителя и изписка нещо.

— Ако искате да говорите, сложете си ларингофони — посъветва ги Барнс. — Ще ги намерите в шкафа под седалката. Норман откри металическия шкаф и дръпна вратичката. Разнесе се остър звук, като от плъзгащ се по черната дъска тебешир. Вътре в шкафа имаше два шлемофона от черна кожа с прикрепени към тях миниатюрни ларингофони.

— Закопчават се отзад. Гледайте да опрете ларингофона в основата на гръкляна.

— Добре — отвърна Тед и премигна от изненада. Макар и леко дрезгав, гласът му звучеше съвсем нормално.

— Тези неща вероятно променят честотата на гласните връзки — отбеляза Норман.

— Момчета, защо не слушате внимателно лекциите? — попита Барнс. — Точно това правят. Докато сте долу, ще носите ларингофоните непрестанно. Ако искате, естествено, другите да ви разбират. Студено ли ви е?

— Да — кимна Тед.

— Стискайте още малко, докато изравним налягането.

Малко след това се чу нов съскащ звук и една странична врата се отвори. На прага ги чакаше Барнс, със светлоотразителни жилетки, преметнати през рамо.

— Добре дошли в ДС-8 — каза той.

ДС-8

— Вие сте последните пристигнали — продължи Барнс. — Имаме време за съвсем кратка обиколка, преди да отворим кораба.

— Вече сте готови да го отворите? — запита Тед. — Чудесно. Точно за това говорих с Норман. Такъв велик момент от нашата история, първият контакт с извънземен живот, ще изисква поне една кратка реч.

— Имаме време за да го обмислим — рече Барнс, гледайки учудено Тед. — Първо да ви покажа станцията. Насам.

Той обясни, че ДС-8 се състои от пет големи цилиндъра, обозначени от А до Д.

— Цилиндър А е въздушният шлюз, в него се намираме в момента — Барнс ги поведе през тесния коридор, служещ за съблекалня. На стената бяха окачени тежки водолазни костюми с масивни жълти шлемове, каквито носеха водолазите отвън. Шлемовете имаха доста космически вид. Норман почука един от тях с пръст. Беше от пластмаса и необичайно лек.

Над прозорчето беше написано „ДЖОНСЪН“.

— Ние ли ще ги носим? — попита Норман.

— Познахте — кимна Барнс.

— Значи ще излизаме навън — попита Норман, с нарастваща тревога.

— Вероятно да. Не се безпокойте за това. Студено ли ви е още?

Беше им студено и Барнс ги посъветва да облекат тесни комбинезони от син полиестер. Тед сбърчи вежди.

— Не мислите ли, че ще изглеждаме глупаво с тях?

— Може да не са последният вик на модата, — отвърна Барнс, — но ще запазят телесната ви топлина от охлаждащото действие на хелия.

— Цветът им е отвратителен — нацупи се Тед.

— Не му обръщай внимание — посъветва го Барнс. После им подаде светлоотразителните жилетки. Норман почувства, че в джоба нещо натежава и напипа няколко батерии.

— Жилетките са с електрическо захранване и се подгряват изкуствено — обясни Барнс. — Нещо подобно на електрическо одеяло, каквото ще използваме по време на сън. Следвайте ме.