Шантарам

— Да, да, мисля да отида. Да те поканят, е чест, доколкото разбирам. Той ми каза, че си ходи на село при родителите си веднъж на шест месеца, нещо такова. Ходи си от девет години, откакто обикаля с туристи из Бомбай. Но аз съм първият чужденец, когото е канил там.

Тя ми намигна и една усмивка подръпна ъгълчетата на устните й.

— Може и да не си първият поканен, а първият негов турист, достатъчно луд, че да се навие, но то е все същото.

— Мислиш ли, че съм луд, щом приех поканата?

— Никак даже! Или поне си луд в добрия смисъл на думата, като всички нас. Къде е това село?

— Не знам точно. В северната част на щата. Каза ми, че дотам се пътува с влак и после се сменят два автобуса.

— Дидие е прав. Трябва да отидеш. Ако искаш да се заселиш тук, в Бомбай, както твърдиш, ще трябва да прекараш повече време на село. Ключът към него е на село.

Преминаващият сервитьор взе последните ни поръчки и след малко донесе бананово ласи за Карла и чай за мен.

— Колко време мина, докато се почувстваш уютно тук, Карла? Защото винаги изглеждаш толкова спокойна, като у дома си. Сякаш винаги си била тук.

— О, не знам. Това е точното място за

мен

, ако ме разбираш, и го прозрях още в първия ден, в първия час след като пристигнах. В някакъв смисъл от самото начало се почувствах уютно.

— Странно, че го казваш. И аз го усетих горе-долу по същия начин. Час след като кацнах на летището, ме обзе изключително силното чувство, че това е точното място за мен.

— А сигурно истинският пробив е дошъл с езика. Когато започнах да сънувам на хинди, разбрах, че тук съм си у дома. Оттогава насетне всичко застана на мястото си.

— И сега ли е така? Завинаги ли ще останеш тук?

— „Завинаги“ не съществува — отвърна тя с нейния бавен, предпазлив изговор. — Не зная защо използваме тази дума.

— Знаеш за какво ти говоря.

— Да, да. Ами, ще остана, докато получа, каквото искам. А после може да отида и другаде.

— Какво искаш, Карла?

Тя намръщи чело съсредоточено, вдигна поглед и се втренчи право в очите ми. По-нататък опознах добре този израз и той сякаш казваше:

„Щом се налага да зададеш въпроса, нямаш право да получиш отговор“.

— Искам всичко — отвърна тя със слаба иронична усмивка. — Знаеш ли, веднъж го казах на един мой приятел, а той ми отвърна, че истинският номер в живота бил да не искаш нищо, а да успееш да го получиш.

По-късно, след като обсъдихме тълпите по „Козуей“ и крайбрежния булевард и се разходихме под листнатите арки на пустите улици под притихналия през нощта пазар „Колаба“, се спряхме на една пейка под величествен бряст, близо до апартамента й.

— Всъщност е въпрос на смяна на парадигмата — опитах се да обясня това, за което говорех, докато вървяхме. — Съвсем различен поглед към нещата и различно мислене.

— Прав си. Точно това е.

— Прабакер ме заведе в нещо като хоспис, стар жилищен блок близо до болницата „Сейнт Джордж“. Беше пълен с болни и умиращи хора, на които бяха отпуснали място на пода, за да легнат и умрат на него. А собственикът, когото смятат едва ли не за светец, се разхождаше и слагаше на хората табели, на които беше описано колко полезни органи имат. Това беше огромна банка за органи, пълна с живи хора, които си плащат за привилегията да умрат на тихо, чисто място, а не на улицата, и да станат донори на органи, когато те потрябват на този тип. И хората му бяха покъртително благодарни за това. Те го боготворяха. Гледаха го така, сякаш го обичаха.

— Твоят приятел Прабакер те е подложил на това през последните две седмици, нали?

— Имаше и много по-лошо. Но истинският проблем е, че нищо не можеш да направиш. Виждаш деца, които… които са в тежко положение, и хора в копторите… Той ме заведе в коптора, където живее — и вонята на откритите тоалетни, и безнадеждната бъркотия, и хората, които те зяпат по вратите на колибите, и… Нищо не можеш да промениш. Нищо не можеш да направиш. Трябва да приемеш, че би могло да е и по-зле и че те никога няма да са по-добре, и си напълно безпомощен пред това.

— Хубаво е да знаеш какво не е наред със света — каза Карла след малко. — Но също така е важно да знаеш, че понякога, без значение колко несправедливо е то, не можеш да го промениш. Много от гадостите в света всъщност не са чак толкова гадни, докато някой не се опита да ги промени.

— Не съм убеден, че искам да го повярвам. Знам, че си права. Знам, че понякога колкото повече се стремим да подобрим нещата, толкова повече ги влошаваме. Но ми се иска да вярвам, че ако го правим както трябва, всичко и всеки може да се промени към по-добро.

— Знаеш ли, днес случайно срещнах Прабакер. Той ми каза да те питам за водата, каквото и да означава това.