Шантарам

Ревейки заплахи, обиди и псувни, той правеше пъртина през задушаващата навалица. Всяко повдигане и изхвърляне на мощните му крака събаряше хора на земята или ги изритваше настрана. Посред навалицата врявата беше толкова силна, че я усещах как думка по кожата ми. Хората пищяха и крещяха, сякаш бяха жертви на ужасно бедствие. Изкривени, неразбираеми съобщения ехтяха от високоговорителите над главите ни. Сирени, камбани и свирки дрънчаха и виеха непрекъснато.

Стигнахме един вагон, който като всички останали беше претъпкан до дупка, и плътна стена от тела затулваше входа му. Бариерата от човешки крака, гърбове и глави изглеждаше непроходима. Смаян и силно засрамен, аз се бях вкопчил в носача, докато той пробиваше път навътре във вагона с неуморните си неудържими колена.

По средата на вагона безмилостният му ход изведнъж спря. Предположих, че по-нататък хората са толкова наблъскани, че възпряха дори този човек камион. Стисках ризата, решен да не го изпускам за нищо на света. Той отново тръгна напред. В цялата яростна шумотевица на тази преса от тела различих една дума, повтаряна като настоятелна измъчена мантра:

cap… cap… cap… cap… cap…

Най-сетне осъзнах, че това е гласът на моя носач. Думата, която повтаряше до изтощение, ми звучеше непознато, защото не бях свикнал да се обръщат така към мен: сър.

— Сър! Сър! Сър! Сър! — кряскаше той.

Пуснах ризата му, огледах се и открих Прабакер, разпънал се в цял ръст върху цяла една седалка. Беше си пробил път пред нас, за да запази места, и ги охраняваше с тялото си. Стъпалата му бяха заклинени в облегалката, а ръцете — вкопчени в облегалката откъм прозореца. Половин дузина мъже се бяха натъпкали в тази част на вагона и всеки от тях с несекваща енергия и грубост се мъчеше да го избута от седалката. Скубеха го, удряха го и му биеха плесници. Той беше безпомощен пред атаката, но когато погледът му срещна моя, тържествуваща усмивка грейна върху разкривеното му от болка лице.

Вбесен, разбутах мъжете; като ги дърпах за яките на ризите със силата, изпълваща ръцете на обладания от праведен гняв. Прабакер свали със замах краката си на пода и аз се настаних до него. Веднага избухна свада за останалата част от седалката. Носачът стовари багажа в краката ни. Лицето, косата и ризата му бяха подгизнали от пот. Той кимна, на Прабакер в знак на уважение. То беше точно толкова голямо, колкото и презрението му към мен — кръвнишкият му поглед не оставяше съмнение в това. После си запробива път към вратата, като разбутваше блъсканицата и ревеше обиди.

— Колко плати на този?

— Четирийсет рупии, Лин.

Четирийсет рупии

. Мъжът си бе пробил път с бой във вагона, натоварен с целия ни багаж, за два американски долара.

— Четирийсет рупии!

— Да, Лин — въздъхна Прабакер. — Много е скъпо. Но такива хубави колена са много скъпи. Колената на тоя човек са прочути. Много гидове правиха конкуренция за негови колена. Но аз го убедих да ни помогне, защото му казах, че ти си… Не знам как точно да го кажа на английски… Казах му, че не си съвсем добре с главата.

— Умствено изостанал. Казал си му, че съм умствено изостанал?

— Не, не — намръщи се той, обмисляйки възможностите. — Мисля, че по-най-точната дума е тъп.

— Чакай да се изясним — ти си му казал, че съм тъп, и затова той се е съгласил да ни помогне?

— Да — ухили се Прабакер. — Но не само малко тъп. Казах му, че си много, много, много, много, много.

— Добре, разбрах.

— Затова цената беше по двайсет рупии на коляното. И сега го имаме това хубаво място.

— Ти наред ли си? — попитах го, вбесен, че бе позволил да го удрят заради мен.

— Да, баба. Няколко синини ще имам по всичкото си тяло, ама няма нищо счупено.

— Ама какво, по дяволите, си направил ти, бе?! Дадох ти пари за билети. Можехме да седнем в първа или втора класа като цивилизовани хора. Защо се забихме тук?

Той ме погледна и големите му кадифенокафяви очи се преизпълниха с упрек и разочарование. Извади тънък наръч банкноти от джоба си и ми го подаде.

— Това рестото от парите за билетите. Всеки може да купи билетите първа класа, Лин. Ако искаш да купиш билети първа класа, можеш да го направиш това съвсем самичък. Нямаш нужда от бомбайски гид да купиш билети в удобни празни вагони. Но ти трябва много отличен бомбайски гид, като мен, като Прабакер Кишан Каре, за да се качиш в този вагон на Ви Ти гара и да седнеш на добри места, нали така? Това моята работа.

— Разбира се — омекнах, но продължавах да му се сърдя, защото все още се чувствах виновен. — Но моля те, до края на пътуването не се оставяй да те бият само за да мога да седна, да му се не види!

Той се замисли, присвил съсредоточено вежди, а после отново грейна и познатата му усмивка засия в полумрака на вагона.

— Абсолютно трябва да има бой — заяви той дружелюбно, ала твърдо определяйки работните си условия. — Ще викам даже още по-силно, а ти можеш да отървеш моите синини за нулата време. Договорка ли сме?

— Да — въздъхнах, а влакът изведнъж подскочи напред и се зае да прокопава пътя си извън гарата.