Шантарам

Този последен час с нея беше проверка на Борсалиното — бях убеден в това. Докато вървях обратно към хотела, се питах дали съм я издържал, или съм се провалил. Все още мисля за това — след толкова много години. И все още не знам.

Пета глава

Дългите и равни перони на междущатските линии на гара Виктория се простираха и губеха в далечината под металните небеса на сводестите тавани. Херувимите на това архитектурно небе бяха гълъбите, които прехвърчаха и кацаха толкова нависоко, че едва се виждаха — далечни небесни създания от полет и бяла светлина. Голямата гара — онези, които всеки ден пътуваха през нея, я наричаха Ви Ти — оправдано се славеше с великолепието на фасадите, кулите и външната си украса, покрити със сложни детайли. Но най-красивото нещо в нея според мен бяха катедралните интериори. Там функционалните ограничения се допълваха от стремежите на изкуството — така, както разписанието бе не по-малко важно от безвремието на изкуството.

Цял един дълъг час аз седях върху нашата купчина багаж на входа откъм улицата на междущатския перон, от който влаковете отпътуваха на север. Беше шест часът вечерта и гарата гъмжеше от хора, багаж, вързопи със стока и селскостопански асортимент от живи и наскоро убити животни.

Прабакер се втурна сред навалицата, сновяща между двата спрели влака. За пети път го наблюдавах как тръгва нанякъде. А след няколко минути, отново за пети път, го видях да тича обратно.

— За Бога, Прабу, седни.

— Не мога да седя, Лин.

— Тогава хайде да се качваме на влака.

— Не мога и да се кача, Лин. Сега не му е време да се качваме на влака.

— Тогава

кога

ще стане време да се качим на влака?

— Мисля… малко почти много скоро и не много дълго. Слушай! Слушай!

По радиоуредбата съобщаваха нещо. Можеше да е и на английски. Звукът приличаше на рева на сърдит пияница, минал през уникалните изкривявания на многобройните прастари високоговорители с конусовидна форма. Докато слушаше, изражението на Прабакер се промени от одобрение към мъка.

— Сега! Сега, Лин! Бързо! Трябва да бързаме! Да бързаме!

— Чакай, чакай малко. Накара ме да клеча тук като пиринчен Буда цял час, а сега, ей така изведнъж, се разбързахме и трябва да тичам?

— Да, баба. Няма време да правиш Буда, да ме извинява Пресветия. Трябва да се разбързаш. Той идва! Трябва да си готов! Той идва!

— Кой идва?

Прабакер се обърна да огледа перона. Съобщението, каквото и да беше то, бе наелектризирало тълпите от хора, те търчаха към двата спрели влака и мятаха телата и вързопите си през вратите и прозорците. От кипящите преплетени тела се измъкна един мъж и тръгна към нас. Беше огромен, един от най-едрите мъже, които съм виждал някога — два метра висок, мускулест, с дълга, гъста брада, която се спускаше върху мощните му гърди. Беше облечен с униформата на бомбайски гаров носач — кепе, риза и шорти от груб лен в червено и цвят каки.

— Той! — възкликна Прабакер, съзерцаващ великана с възхита и ужас. — Сега тръгвай с този мъж, Лин.

Носачът имаше продължителен опит с чужденци и веднага овладя положението. Протегна ръце. Реших, че иска да се здрависаме, и на свой ред му протегнах ръка. Той я бутна и ме изгледа така, че не остана никакво съмнение колко отблъскващ бе за него този жест. После ме прихвана под мишниците, вдигна ме и ме тръшна отстрани на багажа, да не преча.

Преживяването беше обезпокоително, макар и развеселяващо: когато самият ти тежиш 90 кила — друг мъж да те вдигне като перце. И тогава, в този миг, реших оттам нататък да съдействам на носача, доколкото ми позволява приличието.

Когато грамадният вдигна тежката ми раница на главата си и събра останалите чанти, Прабакер ме бутна зад него и го стисна за червената ленена риза.

— Лин, хвани тая риза ето така — нареди ми той. — Дръж я и никога не я пускай тая риза. Кажи ми голямо специално обещание. Никога няма да пуснеш тая риза.

Физиономията му беше толкова необичайно сериозна, че кимнах и хванах носача за ризата.

— Не, кажи го също, Лин! Кажи думите — аз никога няма да я пусна тая риза. Бързо!

— Ох, Боже мой. Добре, де,

аз никога няма да я пусна тая риза

. Доволен ли си?

— Довиждане, Лин! — извика Прабакер и се втурна сред бъркотията и шумотевицата на тълпата.

— Какво?_ Какво_? Къде тръгна? Прабу! Прабу!

— Хайде! Тръгваме! — ревна гороломно носачът с глас, който явно бе намерил в някоя меча бърлога и прекарал през дулото на ръждясало оръдие, и навлезе в навалицата, като ме мъкнеше подире си на буксир. На всяка крачка той вдигаше дебелите си колена и риташе насам-натам. Хората се разбягваха пред него. А ако не се разбягваха, отхвърчаваха встрани.