Шантарам

— Сигурно се чудите защо извиках всички ви тук — казах аз с толкова сериозен глас, че би могъл да прозвучи и смешно, ако поне един-единствен човек в тълпата разбираше шегата. Но, разбира се, никой не я разбра и тишината натежа още повече — дори и най-лекото мърморене притихна.

Какво се казва на грамадна тълпа непознати, които те чакат да кажеш нещо, но не говорят твоя език?

Раницата беше в краката ми. В джоба на капака имаше сувенир, подарък от мой приятел — шапка на шут в черно и бяло, със звънчета в краищата на трите й рога от плат. Приятелят ми, актьор в Нова Зеландия, я беше направил за един костюм. На летището, минути преди да се кача на самолета за Индия, той ми я подари като талисман за спомен и аз я бутнах в джоба на капака.

Има един вид късмет, който се изразява само в това да попаднеш в нужното време на нужното място, и едно вдъхновение, което не е нищо повече от това да направиш каквото трябва и както трябва. И двете те спохождат само когато прогониш от сърцето си амбициите, целенасочеността и плановете; когато напълно се отдадеш на златния, съдбовния миг.

Извадих шутовската шапка от раницата и си я сложих. Придърпах я плътно под брадичката ми и изправих платнените рога с пръсти. Всички най-отпред се дръпнаха с тихо, изненадано възклицание на безпокойство. После аз се усмихнах и завъртях глава, а звънчетата зазвъняха.

— Здравейте, хора! — казах. — Време е за шоу!

Ефектът беше наелектризиращ. Всички се разсмяха. Цялата група от жени, деца и мъже избухна като един в смях, шеги и викове. Един човек се пресегна да ме докосне по рамото. Децата отпред ме хванаха за ръцете. А после всички на една ръка разстояние от мен започнаха да ме тупат, галят и стискат. Улучих погледа на Прабакер. Изражението му на радост и гордост, което забелязах, бе същинска молитва.

Той ги остави да ме нападат нежно няколко минути, а после наложи властта си върху новата атракция и разпръсна тълпата. Най-сетне успя да отвори път към бащината си къща и щом влязохме в тъмния кръг на Кишановия дом, бърборещата и засмяна навалица започна да се разпръсва.

— Трябва да се изкъпеш, Лин. След толкова дълго пътуване сигурно вониш нещастно. Ела насам. Сестрите ми вече са нагрели водата на огъня. Гърнетата са готови за твойта баня. Ела.

Минахме под нисък свод и той ме заведе на едно място до къщата, обградено от три страни с окачени рогозки. Беше застлано с плоски речни камъни, а до тях бяха наредени три големи глинени гърнета с топла вода. Бяха изкопали и канал, по който водата се оттичаше зад къщата. Прабакер ми обясни, че трябва да се поливам с малката месингова кана и ми подаде сапунерката.

Докато говореше, аз си развързах ботушите, хвърлих ги настрана, а после изхлузих ризата и джинсите.

— Лин! — изпищя Прабакер, обзет от паника, прескочи с един скок двата метра, които ни разделяха, и се опита да прикрие тялото ми с ръце, но после се огледа страдалчески и откри, че кърпата е върху раницата ми, още два метра по-нататък. Той скочи, грабна кърпата и се метна обратно, като всеки път надаваше кратък паникьосан вик — „Ааа!“. Уви ме с кърпата и се огледа ужасено.

— Полудя ли, Лин? Какво правиш?

— Опитвам се… да се изкъпя…

— Но така ли? Така

?!

— Прабу, ама какво ти става? Нали ми каза да се изкъпя. Доведе ме тук, за да се изкъпя. Е, опитвам се да се изкъпя, но ти подскачаш наоколо като заек! Какво те прихваща?

— Ти беше гол

, Лин! Гол и без никакви дрехи

също!

— Аз така се къпя — отвърнах, вбесен от загадъчния му ужас. Той се стрелкаше насам-натам и надничаше през различни пролуки на рогозките. — Нали така се къпят всички?

— Не! Не! Не, Лин! — поправи ме той и отново се обърна към мен. Отчаяние бе разкривило обикновено щастливите му черти.

— Ти не се ли събличаш?

— Не, Лин! Тук е Индия. Никой не може да се съблича, дори не за да си измие тялото. Тук е Индия. В Индия, никой никога не е гол. И особено никой не е гол без дрехи.

— Тогава… как се къпете?

— Ние за къпане в Индия носим в гащите.

— Е, чудесно — казах аз, пуснах кърпата и открих черния си слип. — Аз съм с гащи.

— Йаар!

— писна Прабакер, наведе се за кърпата и пак ме покри. — Тези мъничките, Лин? Това не гащи, това само гащи за под гащите. Ти трябва да си с горните долни гащи.

— Горни долни гащи?!

— Да. Разбира се. Като тези, моите, с които съм в тях.

Той разкопча панталоните си и ми показа, че под тях носи зелени шорти.

— В Индия мъжете носят този горни долни гащи под дрехите завинаги и при всички положения. Дори и когато носят долни долни гащи, те още носят и горни долни гащи отгоре над долните. Разбираш ли?

— Не.

— Ами чакай тук тогава. Ще ти донеса горни долни гащи за банята ти. Но не махай кърпата. Моля те! Обещай! Ако хората тебе видят без кърпата в тия мъничките, те ще са бесни хората! Чакай тук!

И той избяга, а след няколко минути се върна с два чифта червени футболни шорти.