Точно в мига, когато стигнала до това обезпокоително прозрение, Кишан извърнал глава и се втренчил в мястото, където се била скрила зад завесата. Тя била сигурна, че не я вижда, ала той така се втренчил, сякаш я гледа в очите. А после се усмихнал. И това била най-голямата усмивка, която била виждала някога — лъчезарна и пропита от неудържимо добро настроение. Тя се вгледала в тази чудна усмивка и я обзело странно чувство. Усмихнала му се в отговор, въпреки мислите си преди миг, и усетила как я обзема чувство на благополучие и необяснима, разтърсваща жизнерадост.
Щом той отново извърнал очи, стаята сякаш помръкнала и тя разбрала, че го е заобичала само заради лъчезарието на неговата усмивка, което й вдъхвало увереност. Не възразила, когато баща й обявил годежа, и два месеца след като съзряла за пръв път вълшебната усмивка на Кишан, вдигнали сватбата и забременяла с първия си син — Прабакер.
Когато най-големият му син се оженил, бащата на Кишан му дал две плодородни ниви, а бащата на Рухмабай дарил младото семейство с още една. Още от първите дни на съюза младата булка поела управлението на малкото им богатство. Тя прилагаше уменията си да чете и пише и водеше педантично записките за техните печалби и загуби в обикновени ученически тетрадки, които, овързани по няколко, пазеше в един цинков сандък.
С далновидни вложения в начинанията на съседите им и внимателно управление на наличностите загубите били малобройни. След раждането на третото им дете — тогава била на двайсет и пет — Рухмабай превърнала скромното им състояние в най-голямото в цялото село. Имаха пет ниви. Садяха доходни култури. Гледаха три млечни биволици и три вола, както и две млечни кози и десетина кокошки носачки. В, банката имаше пари, достатъчни за добра зестра на двете й дъщери. Момичетата щяха да се омъжат добре, бе решила тя, и да постигнат още по-високо обществено положение за внуците им.
Когато Прабакер бил на девет години, го пратили чирак в Бомбай при негов чичо, който карал такси и живеел в голям бордей във вътрешността на града. Рухмабай го включила в сутрешните си молитви с надежди и планове за бъдещето на семейството. По-късно преживяла спонтанен аборт. За по-малко от година пометнала още два пъти. Лекарите установили, че матката й е пострадала при раждането на третото дете. Препоръчали пълна хистеректомия и я извършили. Била на двайсет и шест години.
Сърцето на Рухмабай обикаляло из празните стаи на живота й: стаите, запазени за трите бебета, загубени при помятанията, и за всички останали, на които е можела да даде живот. Две години била безутешна. Дори и вълшебната усмивка на Кишан, който се усмихвал през сълзи, не успяла да я съвземе. Самотна и сломена, тя креела от скръб и с мъка се грижела за дъщерите си. Смехът я напуснал, тъгата се стелела над запуснатите ниви.
Душата на Рухмабай умирала и може би е щяла да пропадне завинаги, ако от нещастието й не я извадило едно разтърсващо събитие, застрашило цялото село. Банда дакаити — въоръжени бандити — се заселили в района и започнали да искат налози. Съсекли един мъж от съседното село с мачете, изнасилили жена от същото село, а после застреляли друг от селото на Кишан, който им се съпротивлявал.
Рухмабай познавала много добре убития. Бил братовчед на Кишан, който се оженил за момиче от нейното село. Всички мъже, жени и деца от Сундер отишли на погребението. Накрая тя заговорила пред насъбралите се селяни. Била разрошена, кехлибарените й очи блестели от гняв и решителност. Тя упрекнала онези, които искали да угодят на дакаитите, призовала ги да се съпротивяват, да се борят, да убиват, ако е нужно, за да защитят живота и земята си. Смаяни — колкото от внезапното й съживяване след двегодишната скръб, толкова и от войнствената й реч — селяните се развълнували и надъхали. И още там, на място, разработили план за действие и съпротива.
До дакаитите стигнала вестта, че селяните от Сундер са решени да им се противопоставят. Заплахите, престрелките и набезите довели назряващия сблъсък до точката, в която битката била неизбежна. Бандитите пратили заплашително предупреждение, че в определен ден селяните трябва да предадат голям налог, иначе щели да пострадат жестоко.
Хората се въоръжили със сърпове, брадви, тояги и ножове. Жените и децата били евакуирани в съседно село. Страх и съжаление обзели редиците на мъжете, които останали в селото. Неколцина заявили, че борбата им е глупав инат и че да се плащат налози не боляло толкова, колкото от смъртта. Дошли братята на убития, вдъхнали на селяните кураж и утеха и порицали отстъпниците страхливци.