Шантарам

— Ето, Лин — изпухтя той. — Ти толкова голям мъж, дано на тебе добре ти станат. Тези са на Дебелия Сатиш. Той е толкова дебел, че мисля може на тебе да станат. Разказах му история и той тогава дал ми тия два чифта за тебе. Казах му, че по време на пътуването ти си имал разстройства и такова нацапал твойте горни долни гащи, че сме ги изхвърлили.

— Казал си му, че съм се насрал в гащите? — попитах го.

— О, да, Лин. Аз разбира се не можех да кажа на него, че ти нямаш горни долни гащи!

— Ама

разбира се

!

— Защото какво той помисли си за тебе?

— Благодаря, Прабу — процедих през стиснати зъби толкова сухо, че хавлията щеше да ми е излишна.

— Мое удоволствие изцяло, Лин. Аз твой много добър приятел. Затова моля ти се ми обещай няма да ходиш гол в Индия. Особено не и по без дрехи.

— Обещавам.

— Много се радвам, че ти на мен дал това обещание, Лин. Ти си също мой много добър приятел, нали така? Сега и аз ще взема банята, все едно сме двама братя, и ще ти покажа как това по индийски.

Така заедно се изкъпахме в банята на бащината му къща. Гледах го и повтарях след него — първо се намокрих с две кани вода от едното голямо гърне и се насапунисах под шортите, без да ги свалям. След последното изплакване и бързо подсушаване с хавлията той ми показа как да вържа лунги над мокрите шорти. Лунги е правоъгълник от плат, подобен на саронг, дълъг от кръста до глезените. Той събра отпред двата му дълги края, а после ги кръстоса около талията ми и ги подгъна под горния ръб отзад, точно под кръста. Увит в лунги, аз свалих мокрите шорти, хвърлих ги и пак под него си обух сухи. С тази техника, увери ме Прабакер, можех да се къпя и на открито, без да обидя съседите.

След душа и вкусната вечеря от дал

^[1]

, ориз и домашни питки двамата с Прабакер наблюдавахме как родителите му и двете му сестри отварят подаръците си. После пихме чай и след това два часа отговаряхме на въпроси за мен, дома ми и семейството ми. Опитвах се да казвам истината, без най-важната истина — че съм в изгнание и ме преследват. Не вярвах някога отново да видя дома и семейството си. Най-после Прабакер заяви, че се е уморил да превежда и трябва да ме пуснат да си почина.

Постлаха ми легло от дървесината на кокосови палми с матрак от опънати въжета от кокосови влакна — навън, пред Кишановата къща. Това беше леглото на самия Кишан. Прабакер ми каза, че направата на ново легло, което да се хареса на баща му, може да отнеме и два дни. Дотогава той щеше да спи до сина си на пода, а аз — на леглото му. Опитах се да възразя, но протестите ми потънаха в морето на тяхното нежно и безмилостно настояване. И така, настаних се в леглото на бедния земеделец и първата ми вечер в това първо бедно индийско село завърши така, както и беше започнала — аз се предадох.

Прабакер ми каза, че семейството и съседите му се безпокоели, че сигурно ще се чувствам самотен на непознато място без своите близки. Затова решили тази първа нощ да останат с мен — и стояха на стража в тъмното, докато не се увериха, че съм потънал в кротък, дълбок сън. В края на краищата, заяви дребничкият гид, хората в моята страна, в моето село, щели да направят същото за него, ако той дойде и му е мъчно за семейството му, нали така?

Насядали на земята около ниското ми легло, Прабакер, родителите и съседите му ми правеха компания в топлата, тъмна, напоена с аромата на канела нощ — като защитен пръстен. Мислех си, че ще ми е невъзможно да заспя, обкръжен от зрители, но само след минути започнах да се унасям от ромолящите вълни на гласовете им — тих, ритмичен прибой, който се плискаше под бездънната нощ, пълна с ярки, шепнещи звезди.

По някое време бащата на Прабакер, седнал от лявата ми страна, се пресегна и сложи ръка на рамото ми — простичък жест на доброта и утеха. Но това ме разтърси. Само преди миг се унасях в сън. Внезапно се почувствах съвсем буден. Впуснах се в спомени и мисли за дъщеря ми, за родителите ми, за брат ми; за престъпленията, които бях извършил, и за обичта, която бях предал и загубил завинаги.

Може това да ви се стори странно, вероятно дори е невъзможно друг да го разбере, но до този миг аз не бях осъзнал напълно какви злини съм сторил и как съм погубил живота си. По време на въоръжените грабежи бях дрогиран, бях се закачил за хероина. Опиатна мъгла обвиваше всичките ми мисли и действия, и дори спомените от онова време. После, по време на процеса и на трите години в затвора, бях чист, с ясна мисъл и би трябвало да осъзная какво означават престъпленията и наказанията за мен, за семейството ми и хората, които бях обрал под дулото на пистолета. Но тогава нито го проумявах, нито го чувствах. Бях прекалено зает с изтърпяването на своето наказание и с усещането, че съм наказан, така че още не можех да го приема в душата си. Дори и след бягството от затвора, докато се криех и ме издирваха с обявена за главата ми награда, дори и тогава не бях осъзнал окончателно, ясно и напълно стореното и последиците, съставляващи новата, мъчителна история на живота ми.