Шантарам

Заради това демократично споделяне с всички на поразителната нова атракция едночасовото пътуване се разтегли почти до два часа и най-сетне, късно следобед, ние стигнахме прашния път, водещ към село Сундер. Автобусът изпъшка и продължи да се тътри по пътя си. Остави ни сред тишина — толкова дълбока, че свистенето на вятъра в ушите ми беше като сънен шепот на дете. През последния час от пътуването бяхме минали покрай безбройни царевични ниви и бананови горички, а после се помъкнахме пеш по черния път между безкрайни редове от просо. Избуялите посеви надхвърляха човешки бой и след няколко минути ходене вече бяхме навлезли в лабиринт с дебели стени. Небесната шир се сви до малка синя дъга, а пътят пред нас се разтвори в златистозелени завои като завеси, спуснати върху живата сцена на света.

От известно време чувствах безпокойство. Глождеше ме нещо, за което трябваше вече да знам или да съм се досетил. Потисканата мисъл ме тормози почти цял час, преди да изплува в полезрението на вътрешното ми око. Тук нямаше телеграфни стълбове. Нито електрически. През този час не бях видял никакви признаци за електрическа енергия, нямаше дори далекопроводи.

— Има ли ток в твоето село?

— О, не, няма — ухили се Прабакер.

— Няма ток?

— Няма. Никакъв.

Последва мълчание — бавно изключвах наум всички електроуреди, които смятах за жизненоважни. Без електрическа светлина. Без електрически чайник. Без телевизия. Без стереоуредба. Без радио. Без музика. Не носех със себе си дори уокмен. Как щях да живея без музика?

— Какво ще правя без музика? — попитах. Осъзнавах колко жалко звучи това, но не можах да потисна разочарования си хленч.

— Там ще има пълно с музика, баба — отвърна ми той весело. — Аз ще пея. Всички ще пеят. Ще пеем, ще пеем, ще пеем.

— О, много хубаво,

сега

вече съм спокоен.

— И ти също ще пееш, Лин.

— Надали, Прабу.

— На село всички пеят — каза той, внезапно станал сериозен.

— Аха.

— Да. Всички.

— Дай да го запеем тоя припев, като стигнем до него. Колко още има до селото?

— О, само мъничко, почти не много далече. А пък да знаеш, сега имаме вода в селото също.

— Как така

сега

имате вода?

— Така, че сега има един кран в селото.

— Един кран. За цялото село.

— Да. И водата идва за един цял час в два часа всеки следобед.

— По цял час на ден…

— О, да. Е, повечето дни. Някои дни идва само за по половин час. Някои дни изобщо не идва да тече. Тогава се връщаме и махаме зеленото отгоре на водата в кладенеца и водата няма проблеми. О, виж! Ето го баща ми!

Една волска кола беше препречила пред нас лъкатушния, обрасъл с бурени път. Волът, огромно виторого животно с цвят на кафе с мляко беше впрегнат във висока двуколка с формата на кошница с две дървени колелета, обковани с желязо. Те бяха тънки, ала високи и ми стигаха до раменете. Бащата на Прабакер седеше на капрата, увесил крака, и пушеше пурета.

Кишан Манго Каре — беше дребничък, по-нисък дори от Прабакер, с много ниско подстригана побеляла коса, малки побелели мустачки и издуто шкембе на иначе стройното тяло. Носеше бялото кепе, памучната риза и дхоти на фермерската каста. Технически дхоти представлява набедрена препаска, но това название ограбва дрехата от нейната ведра, фина елегантност. Можеш да я събереш и превърнеш в работни шорти за полска работа, или да я отпуснеш като шалвари, нестегнати в глезените. Самото дхоти винаги е в движение и следва човешките очертания при всяко действие — от бягането до неподвижното седене. По пладне то улавя всеки полъх, а призори пази от утринния хлад. То е скромно и практично, ала същевременно те разкрасява и е привлекателно. Ганди направи дхоти прочуто с пътуванията си из Европа по време на борбата на Индия за независимост от Англия. Но с цялото дължимо уважение към Махатма, чак когато поживееш и поработиш с индийските фермери, можеш да оцениш напълно меката, облагородяваща красота на това простичко парче плат.

Прабакер захвърли чантите си и се втурна напред. Баща му скочи от капрата и двамата се прегърнаха срамежливо. От всички усмивки, които бях виждал, единствено усмивката на по-възрастния можеше да съперничи на Прабакеровата. Беше широка и покриваше половината му лице, сякаш то се бе вцепенило, докато се пръскаше от смях. Когато Прабакер се обърна към мен и ме подложи на двойна доза великанска усмивка — оригинала и леко уголеменото й генетично копие — въздействието беше толкова ударно, че в отговор само се ухилих безпомощно.

— Лин, това е баща ми Кишан Манго Каре. Татко, това е господин Лин. Щастлив съм, твърде щастлив, че вие двамата се запознавате.