Шантарам

Стиснахме си ръцете и се погледнахме в очите, Прабакер и баща му имаха еднакви идеално кръгли лица и чипи носове. Но докато лицето на Прабакер бе напълно открито, безгрижно и гладко, лицето на баща му бе прорязано с дълбоки бръчки, а когато не се усмихваше, уморена сянка надвисваше над очите му. Сякаш бе запечатал някакви врати в себе си и застанал на стража пред тях, ги вардеше само с очите си. По лицето му се четеше гордост, ала беше тъжен, уморен и тревожен. Дълго време ми трябваше да разбера, че земеделците навсякъде са също толкова уморени, тревожни, горди и тъжни и че когато живееш и обработваш земята, почвата и семето, което засяваш, са единственото, което имаш. А понякога, твърде често, нищо друго, освен тихата, тайна, покъртителна радост, която Господ влага в цъфтящите и избуяващи растения, не ти помага да противостоиш на страха от глад и ужаса от злото.

— Баща ми много успехов мъж — усмихна се гордо Прабакер, прегърнал го през раменете. Аз говорех много слабо марати, а Кишан не знаеше английски, затова Прабакер повтаряше всичко на двата езика. Щом чу думите му на своя език, Кишан вдигна ризата си с елегантен, непринуден замах и се потупа по косматото шкембе. Когато ми заговори, очите му заблестяха и той започна да клати глава с изкусителна усмивка, която ме нервираше.

— Какво каза той?

— Той иска да го потупаш по тумбака — обясни ухилен Прабакер.

Кишан също се ухили широко.

— Не, ще се въздържа.

— О, да, Лин. Той иска ти да потупаш го по тумбака.

— Не.

— Той много

иска да му потупаш.

— Кажи му, че съм поласкан и според мен тумбака му е чудесен, но предпочитам да се въздържа, Прабу.

— Само мъничко го потупай, Лин.

— Не — заявих аз твърдо.

Усмивката на Кишан стана още по-широка и той насърчително вдигна вежди няколко пъти. Продължаваше да придържа ризата си на гърдите, оголил кръгло космато шкембе.

— Давай, Лин. Само няколко тупки. Тя няма да те ухапе, тумбаката на баща ми.

„Понякога трябва да се предадеш, за да победиш.“

— беше казала Карла. И беше права. Да се предадеш — това е сърцевината на индийския опит. И аз се предадох. Огледах се наоколо по пустия път, пресегнах се и потупах топлия рунтав корем.

И точно тогава, разбира се, високите зелени стебла на просото край пътеката се разтвориха и разкриха четири тъмнокафяви лица. Бяха млади мъже, втренчили в нас широко отворени очи с почуда, в която имаше едновременно и страх, и погнуса, и възхищение.

Бавно и с достойнство — доколкото можах да го събера — аз отдръпнах ръка от корема на Кишан. Той ме погледна, после погледна и другите с вдигната вежда, а ъгълчетата на устата му бяха извити в доволната усмивка на полицейски обвинител, приключил доклада си.

— Прабу, не искам да развалям удоволствието на баща ти, но според теб не трябва ли да тръгваме?

— Чало!

— обяви Кишан, разгадал значението на казаното от мен. Да вървим!

Натоварихме багажа и се качихме отзад на двуколката. Кишан се настани на капрата, вдигна дългия бамбуков остен с гвоздей накрая и подкара животното с яростен удар по бутовете.

В отговор на мощния удар волът подскочи напред, а после потегли мудно и тромаво. Неспирното и влачещо се едва-едва придвижване напред ме накара да се чудя защо за тази задача от всички животни са избрали точно това. Струваше ми се, че индийските волове, които наричаха байле, несъмнено са най-бавните впрегатни животни на света. Ако слезех от двуколката и тръгнех с умерена крачка, щях да вървя поне два пъти по-бързо. Хората, които ни наблюдаваха в просото, сега тичаха напред през гъстите посеви от двете страни на пътя, за да известят за пристигането ни.

На всеки двайсетина петдесет метра между разтворените стебла на царевицата и просото се мяркаха нови лица. Изразът им неизменно бе един и същ — откровена, слисана, опулена почуда. Ако Прабакер и баща му бяха хванали мечка и я бяха научили да говори, тия хора нямаше да зяпат толкова изумено.

— Хората са твърде щастливи — разсмя се Прабакер. — Ти си първият човек от чужбина, който идва на гости в моето село от двайсет и една години. Последният чужбинец, дошъл тука, беше от белгиец. Това беше преди двайсет и една години. Всичките хората, дето нямат двайсет и една години, никога не са виждали чужденец с очите си. Този последният, тоя от белгиец, той беше добър човек. Но ти си много, много добър човек, Лин. Хората ще те обичат силно много. Ти ще си толкова щастлив тук, чак няма на себе си да си. Ще видиш.

Хората, които ме зяпаха от горичките и храсталаците покрай пътя, изглеждаха по-скоро измъчени и уплашени, отколкото щастливи. С надежда да прогоня уплахата им, започнах да упражнявам въртенето на глава по индийски. Реакцията бе незабавна. Хората започнаха да се усмихват, да се смеят, да въртят глави в отговор и хукнаха напред с викове, за да съобщят на съседите си за забавното зрелище, което се влачеше по пътя към тях.