Шантарам

Било съобщено, че по пътя откъм града се задават мъже. Селяните се скрили зад набързо издигнатите барикади между глинените си къщи. Възбудени и уплашени, те тъкмо се готвели да нападнат, когато станало ясно, че мъжете са техни съюзници. Щом седмица по-рано Прабакер чул за войната с дакаитите, събрал група от шестима приятели и братовчеди от бордея, в който живеел, и пристигнал при семейството си. По това време бил само на петнайсет, а най-възрастният от приятелите му — едва на осемнайсет, но били улични бойци от един от най-бандитските квартали на Бомбай. Един от тях — Раджу, високо момче с хубаво лице и бухнала коса като на бомбайска кинозвезда — имал пистолет. Той го показал на селяните и ги насърчил.

Наглите и самоуверени дакаити пристигнали в селото един час преди залез-слънце. Водачът им още не бил довършил първата смразяваща кръвта закана, когато Раджу излязъл от скривалището си и тръгнал право към тях, като стрелял на всяка трета крачка. Брадви, сърпове, ножове, тояги и камъни полетели от барикадите, запратени от отчаяните селяни, за да сеят смърт. Раджу вървял все така уверено и с последния куршум улучил от упор водача на дакаитите в гърдите. Когато мъжът се строполил на земята, бил вече мъртъв, разказваха селяните.

Останалите ранени дакаити се пръснали и повече никой никога не ги видял. Отнесли тялото на убития водач в полицейското управление на окръг Джамнер. Всички селяни твърдели едно и също — че се съпротивлявали срещу дакаитите и в суматохата бандитите сами застреляли водача си. Изобщо не споменали името на Раджу. След два дни празненства младежите се върнали в града с Прабакер. Храбрият и дързък Раджу загинал година по-късно при сбиване в бар. Две от останалите момчета починали при подобни обстоятелства, а друго излежавало дългосрочна присъда в затвора заради престъпление на страстта, свързано с любовта му към една актриса и враждата с неговия съперник.

След като се научих да говоря марати, селяните ми разказваха много пъти за голямата битка. Заведоха ме на историческите места, където се бяха укривали и където се бе състоял боят. Разиграха го няколко пъти, а момчетата винаги спореха кой да бъде Раджу. Не по-малко важни за разказа бяха историите за младежите от града, били се редом с тях. Селяните си припомняха съдбата на всеки от тях — бяха ги научили от гостуванията на Прабакер — и ми я разказваха като част от великата сага. При всички разкази и спорове Рухмабай Каре се ползваше с особено уважение. Те я обичаха, гордееха се с нея и й се възхищаваха за ролята на подбудителка, която бе изиграла с речта си на гробището — първия и последен път, когато бе говорила пред селяните. Уважаваха нейната дързост и силата на волята й. Но едновременно, чрез борбата с дакаитите; празнуваха и нейното завръщане след мъката и отчаянието — завръщането на силната, проницателна, засмяна жена, каквато винаги е била. В това бедно, скромно село никой не се съмняваше и не забравяше, че богатството на селото са хората.

И всичко това бе изписано по прелестното й лице. Бръчките по високите й скули бяха вирове, в които са се събирали нейните сълзи. Не изговорени въпроси без отговор разделяха пълните й червени устни, когато бе сама или увлечена в работата си. Решителността придаваше резки очертания на гордо вдигнатата й брадичка с трапчинка по средата. А няколко бръчици разсичаха челото между веждите й, сякаш в гънките на кожата бе събрала чудовищното и скръбно осъзнаване, че няма щастие без мъка, че всяко богатство си има цена и че няма живот, който рано или късно да не получи в пълна мяра своя дял от скръб и смърт.

Общуването ми с Рухмабай започна от първата сутрин. Спях на въженото легло пред къщата на Кишан така дълбоко, че продължавах да хъркам мощно, когато призори тя изведе млечните си биволици навън. Едно от животните, привлечено от хъркането ми, решило да ме проучи. Събуди ме някакво мокро, задушаващо чувство и аз се стреснах. Отворих очи и видях огромния розов език на грамаден бивол да захлупва лицето ми. Разкрещях се, слисан и ужасен, паднах от леглото и побягнах на четири крака.

Рухмабай много се смя, но смехът й не беше злоблив, а откровен и добродушен — в него не прозвънваха ножове. После тя ми протегна ръка да ми помогне, аз я поех и също се засмях.

—

Гаии!

— възкликна тя и посочи биволицата, с което наложи основното правило, че ако ще общуваме с думи, аз ще съм този, който ще учи чужд език.

Бивол!

Взе една чаша и приклекна до вимето на огромната черна виторога биволица, за да издои мляко. Гледах как млякото цвърка право в чашата. С няколко сръчни движения я напълни, а после ми я поднесе и избърса ръба й с червения си памучен шал.