— Навярно от това, че постоянно ви слушам да говорите разни дивотии.
— Или пък от оня плам, който ви изгаря отвътре. Кога ще се видите с девойчето?
— Не е ваша работа.
— Изглеждате наистина зле. Избягвате ли пикантните храни? Съдоразширяващият им ефект е просто фатален.
— Я се разкарайте.
Следобедът се очертаваше дълъг и окаян, както бе станало обичайно напоследък. Един купувач, обагрен изцяло в сиво — от шлифера до гласа — влезе да попита дали имаме някоя книга от Сориля
73, убеден, че става дума за хроника на приключенията на младичка проститутка в Мадрид по времето на Хабсбургите. Баща ми не знаеше какво да му отговори, но Фермин се притече на помощ, като никога умерен в приказките си.— Грешите, господине. Сориля е драматург. Вас навярно ще ви заинтригува историята на дон Жуан. Там има много фусти и на всичкото отгоре главният герой се забърква с една монахиня.
— Ще я купя.
Следобедът се изнизваше, когато метрото ме остави в края на Авенида дел Тибидабо. Съгледах силуета на синия трамвай, който се отдалечаваше сред талазите виолетова мъгла. Реших да не го чакам да се върне и тръгнах пеша в падащия здрач. Скоро различих очертанията на „Ангела на мъглата“. Извадих ключа, който ми бе дала Беа, и отворих портичката в голямата желязна ограда. Влязох в имота, като нагласих вратата така, че да изглежда затворена, но Беа лесно можеше да я бутне. Нарочно бях дошъл по-рано. Знаех, че на Беа ще й трябват още поне половин час или четирийсет и пет минути, за да стигне дотук. Исках да почувствам насаме присъствието на тази къща, да я изследвам, преди Беа да дойде и да я направи своя. Спрях се за миг да погледам фонтана и ръката на ангела, която стърчеше от водите, обагрени в алено. Обвинително сочещият показалец изглеждаше остър като кама. Приближих се до ръба на басейна. Изваяното лице, без поглед и без душа, трепкаше под повърхността на водата.
Изкачих широкото стълбище, което водеше към входа. Предната врата бе леко открехната. Прониза ме тревожно чувство, защото мислех, че онази нощ съм я затворил на излизане. Разгледах ключалката, която не изглеждаше разбита, и предположих, че просто съм забравил да заключа. Бутнах я леко навътре и усетих как диханието на къщата погали лицето ми — полъх на изгоряло дърво, влага и мъртви цветя. Извадих кибрита, който бях взел, преди да изляза от книжарницата, и коленичих, за да запаля първата от свещите, оставени от Беа. Едно мехурче с бакърен цвят пламна между ръцете ми и разкри танцуващите очертания на стените, нашарени със сълзи от влага, ронещите се тавани и увисналите врати.
Пристъпих към втората свещ и я запалих. Бавно, сякаш изпълнявах някакъв ритуал, минах покрай редицата от свещи, които Беа бе оставила, и ги запалих една по една, сътворявайки ореол от кехлибарена светлина, рееща се във въздуха като паяжина, уловена сред пластове непрогледен мрак. Пътеката ми свърши точно до камината в библиотеката, до одеялата, които все още лежаха на пода, изпоцапани с пепел. Седнах там с лице към останалата част на стаята. Бях очаквал тишина, но къщата издишваше хиляди шумове. Дървото поскърцваше, вятърът бръснеше керемидите на покрива, между стените и под пода се чуваха хиляда и едно потропвания, които сякаш се местеха насам-натам.
След около половин час забелязах, че студът и сумракът са почнали да ми действат приспивно. Станах и взех да се разхождам из стаята, за да се стопля. В огнището имаше само овъглени останки от една цепеница; предположих, че до идването на Беа температурата в огромната къща ще е паднала достатъчно, за да ми внуши чисти и целомъдрени мисли и да изличи всички трескави фантазии, които ме бяха преследвали дни наред. Така, сдобил се с практична цел, изоставих поетичното съзерцание на отломките на времето, взех една свещ и се приготвих да изследвам къщата в търсене на горивен материал, за да направя обитаема стаята и онези одеяла, които сега зъзнеха пред огнището, безразлични към топлите спомени, които пазех за тях.
Познанията ми по викторианска литература ми подсказваха, че ще е най-логично да започна търсенето от зимника, където по всяка вероятност са били разположени фурните и един огромен склад за въглища. Воден от тази мисъл, почти пет минути се мъчих да открия някаква врата или стълбище, които да водят към подземието. Избрах огромна врата от резбовано дърво в дъното на един коридор. Изглеждаше изящно дърводелско произведение, с релефи под формата на ангели и голям кръст в средата. Бравата беше в центъра на вратата, точно под кръста. Помъчих се да я отворя без никакъв успех. Механизмът вероятно беше заял или просто повреден от ръждата. Нямаше как да се справи човек с такава врата, освен да я насили с лост или да я разбие с брадва — алтернативи, които бързо отхвърлих. Огледах я под светлината на свещите и си помислих, че напомня по-скоро саркофаг, отколкото врата. Запитах се какво ли се крие зад нея.