Сянката на вятъра

След по-внимателно разглеждане на гравираните в дървото ангели изгубих всяко желание да проверя това и се махнах оттам. Тъкмо се канех да се откажа от търсенето на проход към зимника, когато почти случайно се натъкнах на малка вратичка в другия край на коридора, която първоначално бях взел за врата на килер за метли и кофи. Натиснах дръжката, която веднага поддаде. От другата страна съгледах стръмна стълба, която тънеше в локва от мрак. Блъсна ме силна миризма на влажна пръст. При тази странно позната миризма, докато стоях, вперил поглед в черния кладенец пред мен, изведнъж ме връхлетя един спомен, който пазех от детството си, скрит зад стени от страх.

Дъждовен следобед на източния склон на Монжуик, гледащ към морето през гора от непонятни мавзолеи, гора от кръстове и надгробни камъни с гравирани черепи и детски лица без устни и очи — място, вонящо на смърт; силуетите на двайсетина възрастни, останали в паметта ми само като черни, прогизнали от дъжд костюми, и ръката на баща ми, която стискаше моята прекалено силно, сякаш по този начин той се опитваше да сдържи сълзите си, докато кухите слова на един свещеник падаха в мраморната гробница, в която тримата безлики гробари тикаха един сив ковчег. Проливният дъжд блестеше като разтопен восък по ковчега и сякаш чувах как гласът на майка ми ме вика отвътре, как ме моли да я освободя от този мрачен, каменен затвор, ала аз можех само да треперя и да шепна безгласно на баща ми да не ми стиска толкова ръката, защото ми причинява болка, а онзи мирис на прясно разкопана земя, земя на пепел и дъжд, поглъщаше всичко — мирис на смърт, на пустота.

Отворих очи и слязох по стъпалата почти слепешком, защото сиянието на свещта успяваше да отнеме едва няколко сантиметра от мрака. Когато стигнах до края, вдигнах свещта нависоко и се огледах наоколо. Не открих нито кухня, нито килер, пълен със сухи дърва. Пред мен зееше тесен коридор, който свършваше в полукръгла стая. Насред нея се издигаше фигура с лице, набраздено от кървави сълзи, шурнали от две черни, бездънни очи, с ръце, разперени като криле и змия от тръни, които сякаш изникваха от слепоочията му. Усетих как леденостудена вълна прониза тила ми. По някое време възвърнах самообладанието си и осъзнах, че се взирам в изображение на Христос, издялано от дърво на стената на един параклис. Приближих се с няколко метра и съзрях призрачна гледка. Дузина голи женски торсове бяха струпани в един от ъглите на стария параклис. Забелязах, че главите и ръцете им липсват и че се крепят върху триножници. Всеки торс имаше подчертано различна форма и за мен не беше трудно да отгатна, че това са фигури на жени с различна възраст и телосложение. На коремите им с въглен бяха надраскани имената: „Исабел. Еухения. Пенелопе.“ Поне веднъж викторианските ми познания ми се притекоха на помощ и разбрах, че виждам останките от един отминал обичай, отзвук от онези времена, когато заможните домове разполагали с манекени, направени според мерките на членовете на семейството и използвани за шиенето на дрехи и чеизи. Въпреки строгия, заплашителен поглед на Христос, не устоях на изкушението да протегна ръка и да докосна талията на торса, който носеше името на Пенелопе Алдая.