Читаем Сянката на вятъра полностью

Видях как на лицето на Беа се изписа страх и миг по-късно мракът ни покри. После дойде и ударът по вратата — брутален, сякаш стоманен юмрук се стовари върху нея, почти изтръгвайки я от пантите.

Усетих как тялото на Беа рипна в тъмното и я обгърнах с ръце. Отдръпнахме се в другия край на помещението, точно преди вторият удар да блъсне вратата и да я запрати със страшна сила към стената. Беа извика и се притисна към мен. За миг не виждах нищо друго освен синята мъгла, пълзяща откъм коридора, и струйките дим от угасналите свещи, които се виеха нагоре като змии. Рамката на вратата хвърляше подобни на зинала паст сенки и на мен ми се стори, че съзирам една ъгловата фигура на самия праг на мрака.

Надникнах в коридора със страха — или може би с надеждата — да открия просто някой непознат, някой скитник, дръзнал да влезе сред тези руини в търсене на подслон през една неприветлива нощ. Само че нямаше жива душа, виждаха се само дългите езици от синкав въздух, които проникваха през прозорците. Сгушена в едно ъгълче на стаята, разтреперана, Беа прошепна името ми.

— Няма никого — рекох аз. — Това може да е било порив на вятъра.

— Вятърът не блъска с юмрук по вратите, Даниел. Да си вървим.

Върнах се в стаята и събрах дрехите ни.

— Вземи, облечи се. Ще хвърлим един поглед.

— По-добре да си вървим.

— Ей сега. Искам само да проверя нещо.

Облякохме се набързо в тъмното. След секунди видяхме как дъхът ни рисува форми във въздуха. Вдигнах от пода една от свещите и отново я запалих. Едно студено течение се плъзгаше из къщата, сякаш някой бе отворил вратите и прозорците.

— Виждаш ли? Това е просто вятърът.

Беа поклати глава, но нищо не каза. Поехме към салона, като предпазвахме пламъка с ръце. Беа ме следваше плътно, почти без да диша.

— Какво търсим, Даниел?

— Ще отнеме само минутка.

— Не, по-добре да си вървим веднага.

— Дадено.

Обърнахме се, за да тръгнем към изхода, и именно тогава забелязах, че голямата резбована врата в края на един от коридорите, която безуспешно се бях опитвал да отворя преди час или два, сега бе открехната.

— Какво става? — попита Беа.

— Чакай ме тук.

— Даниел, моля те…

Тръгнах по коридора, държейки свещта, която трепкаше под студеното дихание на вятъра. Беа въздъхна и ме последва неохотно. Спрях пред вратата. Смътно се виждаха мраморни стъпала, които чезнеха в мрака долу. Заспусках се по тях. Вкаменена от страх, Беа стоеше на прага и държеше свещта.

— Моля те, Даниел, нека да си вървим…

Слизах стъпало по стъпало, докато стигнах края на стълбата. Призрачният ореол на свещта някъде горе зад мен драскаше по очертанията на правоъгълна стая с голи каменни стени, покрити с разпятия. Студът, който цареше в това помещение, чак ми спря дъха. Съзрях пред себе си мраморна плоча, а върху нея като че ли различих два бели предмета, сходни по форма, но с различни размери, поставени един до друг. Те отразяваха трепкащия пламък на свещта по-интензивно от всичко останало в стаята, затова предположих, че са изработени от лакирано дърво. Направих крачка напред и едва тогава разбрах. Двата предмета бяха два бели ковчега. Единият от тях бе дълъг едва три педи. Усетих леден полъх на тила си. Това бе детски саркофаг. Намирах се в крипта.

Без да си давам сметка какво правя, запристъпвах към мраморната плоча, докато се доближих достатъчно, за да протегна ръка и да я докосна. Тогава забелязах, че върху всеки ковчег бяха гравирани име и кръст. Прахът обаче ги скриваше като пепелив воал. Сложих ръката си върху единия ковчег — по-големия. Бавно, почти в транс, без да се замислям какво правя, избърсах праха, който покриваше капака. В мъждивата червеникава светлина на свещта буквите едва се четяха.

ПЕНЕЛОПЕ АЛДАЯ

1902–1919

Вцепених се. Някой или нещо се движеше в мрака. Усетих как студеният въздух се плъзга по кожата ми и едва тогава отстъпих няколко крачки.

— Махай се оттук — тихо рече един глас от сенките.

Познах го незабавно. Лаин Кубер. Гласът на дявола.

Хукнах по стълбите и щом веднъж се добрах до приземния етаж, сграбчих Беа за ръката и я повлякох колкото се може по-бързо към изхода. Бяхме изгубили свещта и тичахме слепешката. Изплашена, Беа не разбираше внезапната ми тревога. Нищо не беше видяла. Нищо не беше чула. Аз не се спрях, за да й давам обяснения. Очаквах всеки миг нещо да изскочи от сенките и да ни прегради пътя, но входната врата ни чакаше в края на коридора и правоъгълник от светлина проблясваше през пролуките на рамката й.

— Заключена е — прошепна Беа.

Затършувах по джобовете си за ключа. Обърнах се назад за част от секундата и бях сигурен, че виждам две светещи точки, които бавно се приближаваха към нас от дъното на коридора. Очи. Пръстите ми се натъкнаха на ключа. Пъхнах го отчаяно в ключалката, отворих вратата и рязко изблъсках Беа навън. Тя навярно бе доловила страха ми, защото се втурна през градината към желязната порта и не се спря, докато и двамата не се озовахме, задъхани и плувнали в студена пот на тротоара на Авенида дел Тибидабо.

— Какво стана там долу, Даниел? Имаше ли някой?

— Не.

— Пребледнял си.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века