Сянката на вятъра

— Даниел, сигурно се е случило нещо. Или е умряла някоя пралеля, или някой папагал е хванал заушки, или пък тя самата е пипнала настинка от цялото това размотаване с гол задник на студа… един Господ знае. Обратно на онова, което тъй сляпо вярвате, вселената не се върти около въжделенията на чатала ви. Еволюцията на човечеството се влияе и от други фактори.

— Да не мислите, че не го знам? Явно не ме познавате, Фермин.

— Драги мой, ако Господ бе пожелал да ми даде по-широки хълбоци, даже можеше аз да съм ви родил: толкова добре ви познавам. Послушайте ме, избийте си мрачните мисли от главата и излезте малко на чист въздух. От прекалено чакане душата ръждясва.

— Значи ме намирате смешен.

— Не. Намирам ви твърде угрижен. Зная, че на вашата възраст тия работи изглеждат като свършека на света, но всичко си има граници. Довечера двамата с вас ще отидем да погуляем в един локал на улица „Платерия“, който напоследък явно предизвиква фурор. Казаха ми, че там имало едни скандинавски девойчета, току-що пристигнали от Сиудад Реал

75

, които били направо за чудо и приказ. Аз черпя.

— Ами какво ще каже Бернарда?

— Момичетата са за вас. Смятам да ви чакам в салона, където ще си чета някое списание и ще съзерцавам хубавата стока отдалече, защото съм станал привърженик на моногамията, ако не in mentis

76

, то поне de facto.

— Благодаря ви, Фермин, но…

— Момче на осемнайсет години, който отхвърля такова предложение, очевидно не е с всичкия си. Незабавно трябва да направим нещо. Ето, вземете.

Той порови в джобовете си и ми подаде няколко монети. Запитах се дали това бяха дублоните, с които смяташе да финансира визитата ни в пищния харем на иберийските нимфи.

— Срещу толкова пари няма да получим и „добър вечер“, Фермин.

— Ама вие сте от ония, дето падат от дървото и никога не стигат до земята. Да не мислите, че наистина ще ви заведа при курви и после ще ви върна, пламнал от гонорея, при господин баща ви — най-светия човек, когото познавам? Онова за момичетата го казах само за да видя как ще реагирате, като апелирах към единствената част от вашата личност, която явно функционира. Давам ви тези монети, за да отидете до телефона на ъгъла и да се обадите на възлюбената си в известно усамотение.

— Беа изрично ми каза да не я търся аз.

— Също така ви каза, че ще се обади в петък, а днес е понеделник. Вие си решавайте. Едно нещо е да вярваш на жените, а съвсем друго — на приказките им.

Убеден от аргументите му, аз се измъкнах от книжарницата, отидох до обществения телефон на ъгъла и набрах номера на семейство Агилар. При петото позвъняване някой вдигна телефона от другата страна и заслуша мълчаливо, без да каже нищо. Изминаха пет секунди, които ми се видяха безкрайни.

— Беа? — прошепнах аз. — Ти ли си?

Гласът, който отговори, ме блъсна като чук в стомаха.

— Кучи сине, кълна се, че ще ти изтръгна душичката.

Това бе стоманеният тон на чистата, сдържана ярост. Студен и спокоен. Тъкмо това най-много ме уплаши. Можех да си представя как господин Агилар държи телефона във вестибюла на дома си, същия телефон, който толкова пъти бях използвал, за да се обадя на баща си и да му кажа, че ще закъснея, защото ще прекарам следобеда с Томас. Останах така, заслушан в дишането на бащата на Беа; бях онемял и само се питах дали ме е познал по гласа.

— Виждам, че не ти стиска даже да говориш, нещастник такъв. Всяко жалко лайно може да направи онова, което си направил ти, но един мъж поне ще има доблестта да си покаже лицето. Аз на твое място щях да умра от срам, ако знаех, че едно седемнайсетгодишно момиче има по-яко дупе от мен, защото тя не пожела да ми каже името ти и няма да го каже. Познавам я. И щом като ти нямаш куража да си покажеш лицето заради Беатрис, тя ще трябва да плати за онова, което си сторил.

Когато затворих слушалката, ръцете ми трепереха. Не осъзнавах какво съм извършил току-що, докато не излязох от кабината и не се повлякох обратно към книжарницата. Не ми бе хрумнало, че моето обаждане само ще влоши ситуацията, в която вече се намираше Беа. Бях се грижил само да запазя анонимността си и да си крия лицето, отричайки се от онези, които твърдях, че обичам, и които всъщност само използвах. Така бях постъпил и тогава, когато инспектор Фумеро преби Фермин. Ето че го бях направил пак, когато изоставих Беа на съдбата й. Явно щях да го правя всеки път, щом обстоятелствата ми предложеха сгоден случай. Постоях на улицата десетина минути, като се мъчех да се успокоя, преди да вляза пак в книжарницата. Може би трябваше да се обадя отново и да кажа на господин Агилар — да, аз съм, луд съм по дъщеря ви и точка по въпроса. Ако после му скимнеше да дойде с комендантската си униформа и да ми разбие физиономията, щеше да е в правото си.