Сянката на вятъра

Стори ми се, че някой въздъхна от другата страна.

— Беа, ти ли си?

Не получих отговор, а след няколко секунди връзката прекъсна. Цяла минута стоях и се взирах в телефона с надеждата, че ще звънне отново.

— Пак ще се обадят, Даниел. А сега елате да закусим — рече баща ми.

Тя ще се обади по-късно, казах си. Сигурно някой я е изненадал. Надали бе лесно да нарушиш полицейския час на господин Агилар. Нямаше повод за тревога. С тези и други извинения се завлякох до масата, за да се престоря, че ще правя компания на Фермин и баща ми по време на закуската. Дали поради дъжда или поради друго, но храната напълно бе изгубила вкуса си.

Цяла сутрин валя. Точно когато отворихме книжарницата, стана авария и целият квартал остана без ток чак до пладне.

— Само това липсваше — въздъхна баща ми.

В три започнаха първите течове. Фермин предложи да се качи до апартамента на Мерседитас и да я помоли да ни заеме кофи, чинии, изобщо някакви вдлъбнати съдове. Баща ми категорично му забрани. Потопът продължаваше. За да облекча напрежението, разказах на Фермин случилото се предната нощ, като премълчах обаче какво бях видял в онази крипта. Фермин ме слушаше в захлас, но въпреки упоритото му настояване отказах да му опиша плътността, структурата и формата на бюста на Беа. Денят бавно се изнизваше под проливния дъжд.

След вечеря, под предлог, че излизам да се поразтъпча, оставих баща ми да чете и се отправих към къщата на Беа. Когато наближих, спрях на ъгъла и се загледах в големите прозорци на апартамента, питайки се какво всъщност правя там. „Шпионирам, дебна, правя се на глупак“ — ето някои от термините, които ми минаха през ум. При все това, лишен както от достойнство, така и от подходящо палто за мразовитото време, се подслоних от вятъра под един портал от другата страна на улицата и постоях там около половин час, като наблюдавах прозорците. Зърнах през тях силуетите на господин Агилар и съпругата му, но от Беа нямаше и следа.

Беше почти полунощ, когато се прибрах у дома, зъзнещ от студ и понесъл целия свят на плещите си. Ще ми се обади утре, повтарях си хиляди пъти, докато се мъчех да заспя. Само че Беа не се обади на следващия ден. Нито на по-следващия. Не се обади през цялата седмица, най-дългата и последна седмица от живота ми.

След седем дни щях да съм мъртъв.

36

Само някой, комуто остава едва седмица живот, може така да прахосва времето си, както направих аз през онези дни. Едничкото ми занимание бе да бдя над телефона и да си гриза душата, до такава степен пленник на собствената си слепота, че дори не можех да отгатна какво ми готви съдбата. В понеделник по обед отидох до Факултета по литература на Пласа Универсидад с надеждата да видя Беа. Знаех, че никак няма да й е приятно да се появя там и да ни видят заедно, но предпочитах да посрещна гнева й, отколкото да продължавам да живея в тази несигурност.

Попитах в секретариата къде се намира аулата на професор Веласкес и реших да изчакам студентите да излязат. Почаках около двайсет минути, преди вратите да се отворят и да видя арогантния, добре поддържан лик на професор Веласкес, заобиколен от обичайната свита почитателки. Пет минути по-късно все още нямаше и следа от Беа. Реших да се приближа до вратите на аулата, за да хвърля един поглед вътре. Три момичета с вид на ученички от неделно училище бъбреха и си разменяха лекции или може би тайни. Едната, която явно беше водач на групичката, забеляза присъствието ми и прекъсна монолога си, за да ме стрелне с въпросителен поглед.

— Извинете, търся Беатрис Агилар. Знаете ли дали посещава тези часове?

Момичетата си размениха отровни погледи, после се вторачиха в мен. Очите им сякаш ми правеха рентгенова снимка.

— Ти да не си годеникът й? — попита една от тях. — Лейтенантът?

Аз им отвърнах само с една празна усмивка, която те взеха за съгласие. Единствено третото момиче плахо ми върна усмивката, като избягваше погледа ми. Другите две се приближиха с предизвикателен вид.

— Представях си те по-различен — каза онази, която явно беше главнокомандваща на отряда.

— Ами къде ти е униформата? — попита втората по ранг, като ме оглеждаше недоверчиво.

— В отпуска съм. Знаете ли дали си е тръгнала вече?

— Беатрис днес не дойде на лекции — осведоми ме главнокомандващата с дръзко изражение.

— А, така ли?

— Така — потвърди втората, подозрителната й заместница. — Ако си й годеник, би трябвало да го знаеш.

— Аз съм й годеник, а не жандарм от Цивилната гвардия.

— Хайде, да си вървим, оставете го тоя палячо — заключи предводителката.

Двете минаха покрай мен, като ме погледнаха изкосо с лека презрителна усмивка. Третата поизостана, спря се за миг, преди да излезе, и като се увери, че другите не я виждат, ми прошепна на ухото:

— Беатрис не дойде и в петък.

— Знаеш ли защо?

— Ти не си годеникът й, нали?

— Не. Просто приятел.

— Мисля, че е болна.

— Болна ли?

— Така каза едно от момичетата, което позвъни у тях. А сега трябва да вървя.

Преди да успея да й благодаря за помощта, девойката отиде да се присъедини към другите две, които я чакаха с изпепеляващи погледи в отсрещния край на двора.