Сянката на вятъра

Вече се канех да се върна в книжарницата, когато забелязах, че някой ме наблюдава от един портал на отсрещната страна на улицата. Отначало ми се стори, че това е дон Федерико, часовникарят, но един бегъл поглед ме увери, че въпросният мъж е по-висок и по-добре сложен. Спрях се, за да му върна погледа, и за моя изненада той кимна, сякаш искаше да ме поздрави и да ми покаже, че хич не го е грижа, че съм забелязал присъствието му. Една улична лампа осветяваше лицето му в профил. Чертите ми се видяха познати. Той пристъпи крачка напред, закопча шлифера си догоре, усмихна ми се и тръгна към Лас Рамблас, като се изгуби сред останалите минувачи. Чак тогава го познах: това бе полицаят, който ме бе държал, докато инспектор Фумеро пребиваше Фермин. Когато влязох в книжарницата, Фермин вдигна очи и ме изгледа въпросително.

— Какво значи тая физиономия?

— Фермин, мисля, че имаме проблем.

Същата вечер пуснахме в действие силно заплетения и слабо основателен план, който бяхме замислили преди няколко дни с дон Густаво.

— Най-напред трябва да се уверим дали наистина сме под полицейско наблюдение, както мислите вие. После ще се разходим най-нехайно до „Четирите котки“, ни лук яли, ни лук мирисали, за да видим дали тоя тип все още дебне някъде там. Но нито думичка на баща ви, че ще вземе да му се образува някой камък в бъбреците.

— И какво да му кажа? Той и без друго е нащрек от доста време насам.

— Кажете му, че отивате да купите слънчогледови семки или нещо такова.

— А защо трябва да отидем именно в „Четирите котки“?

— Защото там сервират най-добрите сандвичи със свински наденички в радиус от пет километра, а все някъде трябва да поговорим. Не ми разваляйте кефа и правете каквото ви казвам, Даниел.

За мен всяка дейност, която ме отвличаше от мислите ми, бе добре дошла, ето защо хрисимо се съгласих и излязох навън няколко минути по-късно, след като уверих баща ми, че ще се върна навреме за вечеря. Фермин ме чакаше на ъгъла на Пуерта Дел Анхел. Щом се присъединих към него, той с едно повдигане на веждите ми даде знак да вървя.

— Гърмящата змия е на двайсетина метра зад нас. Не се обръщайте.

— Пак ли е онзи, предишният?

— Не мисля, освен ако не се е смалил от това влажно време. Тоя изглежда новак. Понесъл е спортен вестник отпреди шест дена! Фумеро сигурно набира чираци от някой приют.

Когато стигнахме до „Четирите котки“, нашият цивилен полицай седна на една маса на няколко метра от нашата и се престори, че препрочита за кой ли път репортажите за футболната лига от миналата седмица. На всеки двайсетина секунди ни поглеждаше крадешком.

— Горкичкият, вижте го само как се поти — рече Фермин, клатейки глава. — Изглеждате ми малко разсеян, Даниел. Говорихте ли с момичето, или не?

— Баща й вдигна телефона.

— И проведохте приятелски и сърдечен разговор?

— По-скоро монолог.

— Ясно. Да разбирам ли, че все още не го наричате папа?

— Той ми каза буквално, че ще ми изтръгне душичката.

— Това сигурно е било стилистичен похват.

В този момент над нас надвисна фигурата на келнера. Фермин поръча храна за цял полк, като потриваше ръце от мерак.

— А вие нищо ли не искате, Даниел?

Поклатих глава. Когато келнерът се върна с два подноса, отрупани с тапас

77

, сандвичи и няколко халби бира, Фермин му връчи една солидна сума и му каза да задържи рестото.

— Шефе, виждате ли оня тип на масата до прозореца, дето е облечен като Щурчето Джимини

78

и е забол глава във вестника, сякаш е книжна фуния?

Келнерът кимна съучастнически.

— Ще бъдете ли така добър да му предадете, че инспектор Фумеро му праща спешно поръчение? Трябва незабавно да отиде на пазара Бокерия, да купи варен нахут на стойност двайсет дуро и да го занесе неотложно в полицейския участък (с такси, ако е необходимо); ако ли не, по-добре да се приготви да му връчи топките си на тепсия. Да повторя ли?

— Няма нужда, господине. Варен нахут за двайсет дуро или топките на тепсия.

Фермин му подаде още една монета.

— Бог да ви благослови.

Келнерът кимна почтително и се отправи към масата на нашия преследвач, за да му предаде съобщението. Щом чу инструкциите, часовоят посърна. Остана на масата си още петнайсет секунди, разкъсван от непонятни сили, след което се втурна на галоп към улицата. На Фермин дори окото му не мигна. При други обстоятелства епизодът щеше да ме развесели, но онази вечер не можех да избия от главата си мисълта за Беа.

— Даниел, слезте на земята, че имаме задачи за обсъждане. Още утре трябва да посетите Нурия Монфорт, както го бяхме запланували.

— И какво да й кажа, като отида при нея?