Сянката на вятъра

Утрото премина със слабо оживление в книжарницата — обстоятелство, от което се възползвах, за да дремя на крак с грацията и баланса на фламинго, според описанието на баща ми. По пладне, както се бях уговорил с Фермин предната вечер, се престорих, че излизам да се поразходя, а Фермин заяви, че има час в амбулаторията, за да му свалят няколко шева. Доколкото можах да преценя, баща ми преглътна и двете лъжи. От мисълта, че го мамя системно, бях започнал да чувствам душата си окаляна; така казах и на Фермин към средата на предобеда, когато баща ми излезе да изпълни една поръчка.

— Даниел, взаимоотношенията баща-син се крепят на хиляди малки благородни лъжи. Подаръците на тримата влъхви, феята на млечните зъбчета, най-достойният печели, и прочие, и прочие. Това е просто още една лъжа. Не се чувствайте виновен.

Когато настъпи подходящият момент, излъгах отново и се отправих към дома на Нурия Монфорт, чийто допир и ухание пазех отпечатани в съкровените кътчета на паметта си. Пласа де Сан Фелипе Нери бе завзета от ято гълъби, които си почиваха на паважа. Бях очаквал да намеря Нурия Монфорт на пейката, в компанията на нейната книга, но площадът беше пуст. Пресякох паважа под бдителното око на дузина гълъби и напразно се огледах за Фермин, дегизиран като Бог знае какво — бе отказал да ми разкрие хитроумния си план. Влязох в сградата и видях, че името на Микел Молинер все още е на пощенската кутия. Зачудих се дали това да бъде първото слабо място в историята на Нурия Монфорт, което щях да й посоча. Докато се изкачвах по стълбите в сумрака, почти се надявах да не я заваря вкъщи. Никой не съчувства на един измамник както онзи, който се намира в неговото положение. Когато стигнах до площадката на четвъртия етаж, поспрях за миг, за да събера смелост и да съчиня някакво извинение, с което да оправдая визитата си. Радиото на съседката все така тътнеше от другата страна на площадката; този път предаваше една игра, в която участниците проверяваха религиозните си знания. Играта се казваше „Да си припомним“ и всеки вторник по обед държеше наелектризирана цяла Испания.

А сега, за пет точки, кажете ни, Бартоломе, в какъв облик се явява лукавият пред мъдреците от скинията в притчата за архангела и кратуната в Книгата на Иисус Навин?

а) козле,

б) продавач на делви,

в) акробат с маймуна.

Под взрива от аплодисменти, който изригна от публиката в студиото на Националното радио, застанах решително пред вратата на Нурия Монфорт и натиснах звънеца в продължение на няколко секунди. Заслушах се в ехото, което се разнесе във вътрешността на апартамента, и въздъхнах от облекчение. Тъкмо се канех да си тръгна, когато чух стъпки, които се приближаваха към вратата, и една сълза от светлина озари отвора на шпионката. Усмихнах се. Чух как ключът се превъртя в ключалката и дълбоко поех въздух.

38

— Даниел — промълви тя, усмихвайки се срещу светлината.

Синкавият дим от цигарата забулваше лицето й. Устните й пламтяха в тъмночервено; те бяха влажни и оставяха подобни на кръв следи по филтъра на цигарата, която държеше между показалеца и безименния си пръст. Има хора, които запомняш, и други, които сънуваш. За мен Нурия Монфорт бе като мираж, чиято достоверност не поставяш под съмнение, а просто го следваш, докато се стопи безследно или те погуби. Последвах я до тясната, сумрачна стая, където се намираха бюрото й, книгите и онази колекция от моливи, наредени като случаен акт на симетрия.

— Мислех, че няма да те видя отново.

— Съжалявам, че ви разочаровах.

Тя седна на стола до бюрото си, кръстоса крака и се облегна назад. Откъснах очи от шията й и се съсредоточих върху едно петно от влага на стената. Отидох до прозореца и набързо огледах площада. От Фермин нямаше и следа. Чувах как Нурия Монфорт диша зад гърба ми, усещах погледа й. Заговорих, без да отделям очи от прозореца.

— Преди няколко дни един мой добър приятел откри, че управителят, отговарящ за стария апартамент на семейство Фортуни-Каракс, е изпращал кореспонденцията си до една пощенска кутия на името на адвокатска кантора, която очевидно не съществува. Същият приятел установи, че човекът, който от години е събирал пратките от тази пощенска кутия, е използвал вашето име, госпожо Монфорт…

— Млъкни.

Обърнах се и я видях как се отдръпна в сенките.

— Съдиш ме, без да ме познаваш — рече тя.

— Щом е така, помогнете ми да ви опозная.

— На кого си разказал тези неща? Кой друг знае това, което току-що ми каза?

— Повече хора, отколкото бихте помислили. Полицията ме следи от доста време.

— Фумеро?

Кимнах. Стори ми се, че ръцете й треперят.

— Не знаеш какво си направил, Даниел.

— Ами вие ми кажете — отвърнах с твърдост, каквато не усещах.

— Мислиш, че само защото случайно си попаднал на една книга, имаш правото да се месиш в живота на хора, които не познаваш, в неща, които не разбираш и които не ти принадлежат.