Сянката на вятъра

— И какво всъщност знаем за Фермин, а? Първо на първо, оказва се, че дори не сме знаели истинското му име.

— Грешиш по отношение на него.

— Не, Даниел. Ти си този, който греши, и то в много неща. Кой ти е заръчал да се ровиш в живота на хората?

— Свободен съм да разговарям с когото си искам.

— Предполагам, че се чувстваш свободен и от последиците.

— Да не би да намекваш, че съм отговорен за смъртта на тая жена?

— Тая жена, както я наричаш, е имала име и фамилия, и ти си я познавал.

— Няма нужда да ми го припомняш — отвърнах със сълзи на очи.

Баща ми ме изгледа печално, клатейки глава.

— Мили Боже, дори не искам да си мисля как ли се чувства бедният Исаак — промълви той сякаш на себе си.

— Не съм виновен, че тя е мъртва — отроних едва чуто, като си мислех, че ако го повтарям достатъчно дълго, накрая може и да го повярвам.

Баща ми отиде в задната стая, като все така клатеше глава.

— Ти знаеш за какво си отговорен и за какво не си, Даниел. Понякога ми се струва, че вече не зная кой си.

Грабнах шлифера си и избягах на улицата, под дъжда, където никой не ме познаваше и не би могъл да ми разгадае душата.

Вървях безцелно, предал се на ледения дъжд. Крачех с наведена глава, влачейки със себе си образа на Нурия Монфорт, безжизнена, просната върху студената мраморна плоча, с тяло, осеяно с прободни рани. С всяка крачка градът около мен сякаш се стопяваше. Когато стигнах едно кръстовище на улица „Фонтанеля“, не спрях да погледна светофара. Едва когато силен порив на вятъра ме блъсна в лицето, се обърнах и видях стена от метал и светлина, която летеше към мен с голяма скорост. В последния момент един минувач зад гърба ми ме дръпна назад и ме откъсна от траекторията на автобуса. Взрях се в искрящото туловище, което профуча на сантиметри от лицето ми; сигурна смърт, отминала ме за част от секундата. Когато осъзнах какво всъщност е станало, минувачът, който ми бе спасил живота, вече се отдалечаваше по пешеходната пътека, престо един силует в сив шлифер. Останах закован на място, без дъх. През завесата на дъжда, която превръщаше всичко в мираж, забелязах, че моят спасител се е спрял на отсрещния тротоар и ме наблюдава под пороя. Беше третият полицай, Паласиос. Плътна стена от уличен трафик се плъзна между нас и когато погледнах отново, агент Паласиос вече не беше там.

Поех към дома на Беа, неспособен да чакам повече. Нужно ми бе да си припомня малкото добро, което носех у себе си, онова, което тя ми бе дала. Качих се тичешком по стълбите и спрях пред вратата на семейство Агилар, останал почти без дъх. Хванах мандалото и силно потропах три пъти. Докато чаках, се въоръжих със смелост и изведнъж осъзнах как изглеждам: прогизнал до мозъка на костите. Отметнах косата от челото си и си казах, че каквото има да става, вече е станало. Ако господин Агилар бе готов да ми счупи краката и да ми разбие лицето, колкото по-скоро, толкова по-добре. Похлопах отново и след малко чух стъпки, които се приближаваха към вратата. Шпионката се отвори донякъде. Тъмно, подозрително око се взря в мен.

— Кой е там?

Познах гласа на Сесилия, една от камериерките, които работеха при семейство Агилар.

— Даниел Семпере, Сесилия.

Шпионката се затвори и след няколко секунди се започна концертът от тракането на ключалките и резетата, които бронираха входа на жилището. Голямата врата бавно се отвори и аз бях приет от Сесилия, която бе с боне, униформа и свещник в ръка. Разтревоженото й изражение ми подсказа, че сигурно изглеждам като призрак.

— Добър ден, Сесилия. Тук ли е Беа?

Тя ме погледна неразбиращо. В познатия протокол на дома моето присъствие, което в последно време бе рядко и необичайно събитие, се свързваше единствено с Томас, стария ми училищен другар.

— Госпожица Беатрис не е тук…

— Излязла ли е?

Сесилия, която под престилката си носеше твърде плаха душа, само кимна.

— Знаеш ли кога ще се върне?

Камериерката сви рамене.

— Преди около два часа отиде с господин и госпожа Агилар на лекар.

— На лекар? Болна ли е?

— Не зная, млади господине.

— При какъв доктор отидоха?

— И това не зная, млади господине.

Реших да не мъча повече клетата камериерка. Отсъствието на родителите на Беа отвори пред мен други пътища за изследване.

— Ами Томас вкъщи ли е?

— Да, млади господине. Влезте, ще му кажа, че сте тук.

Влязох във вестибюла и зачаках. В други времена щях да отида направо в стаята на моя приятел, но толкова отдавна не бях идвал в тази къща, че се чувствах отново като чужд човек. Сесилия изчезна по коридора, обгърната в ореол от светлина, и ме изостави в мрака. Стори ми се, че чух гласа на Томас някъде далече, а после стъпки, които се приближаваха. Набързо скалъпих някакъв претекст, с който да оправдая пред приятеля си това неочаквано посещение. Ала фигурата, която се появи на прага на вестибюла, бе отново тази на Сесилия. Камериерката ме погледна съкрушено и насилената ми усмивка се стопи.

— Младият господин Томас казва, че е много зает и не може да ви приеме сега.

— Каза ли му кой съм? Даниел Семпере.

— Да, млади господине. Каза да ви предам да си вървите.