Сянката на вятъра

И аз това казвам, помислих си. После, говорейки със заобикалки, достойни за учителя дон Анаклето, споменах причината за обаждането си, но съвсем между другото, като нещо незначително.

— Не, Фермин не е наминавал днес. И Бернарда беше с мен целия следобед, тъй че щях да знам. Всъщност говорехме за теб, знаеш ли?

— Ех, какъв скучен разговор ще да е било.

— Бернарда казва, че много си се разхубавил, че вече си цял мъж.

— Взимам много витамини.

Продължително мълчание.

— Даниел, мислиш ли, че някой ден бихме могли пак да станем приятели? Колко години трябва да минат, за да ми простиш?

— Вече сме приятели, Клара, и няма за какво да ти прощавам. Ти го знаеш.

— Чичо ми казва, че все още разследваш случая на Жулиан Каракс. Защо не се отбиеш някой ден на чай да ми разправиш последните новости? Аз също имам какво да ти разкажа.

— Някой от тия дни ще мина, обещавам.

— Аз ще се омъжа, Даниел.

Вторачих се в слушалката. Имах чувството, че краката ми са потънали в пода, или че аз самият съм се смалил с няколко сантиметра.

— Даниел, там ли си?

— Да.

— Изненадан си.

Преглътнах слюнка, която ми се стори като железобетон.

— Не. По-скоро ме изненадва това, че не си се омъжила досега. Не може да са ти липсвали кандидати. Кой е щастливецът?

— Не го познаваш. Казва се Хакобо. Приятел е на чичо ми Густаво. Директор на Националната банка на Испания. Запознахме се на един оперен рецитал, организиран от чичо ми. Хакобо е голям почитател на операта. По-възрастен е от мен, но сме много добри приятели, а всъщност това е важното, не мислиш ли?

Устата ми пламна от злоба, но си прехапах езика. Имаше вкус на отрова.

— Разбира се… Е, нищо, честито.

— Никога няма да ми простиш, нали, Даниел? За теб винаги ще бъда Клара Барсело, предателката.

— За мен винаги ще бъдеш Клара Барсело, точка. Това го знаеш не по-зле от мен.

Последва още едно мълчание — от ония, през които на човек неусетно му никнат бели коси.

— Ами ти, Даниел? Фермин казва, че имаш много красива приятелка.

— Сега трябва да те оставя, Клара, че тъкмо влиза един клиент. Тая седмица ще ти се обадя и ще се уговорим да дойда на чай. Поздравления още веднъж.

Затворих телефона и въздъхнах.

Баща ми се върна от посещението при клиента доста унил и без настроение за разговор. Приготви вечерята, докато аз слагах масата, без дори да ме попита за Фермин или да се поинтересува как е минал денят в книжарницата. Вечеряхме, заболи поглед в чиниите си, като се криехме зад брътвежа на новините по радиото. Баща ми почти не хапна. Само разбъркваше воднистата, безвкусна супа с лъжицата, сякаш търсеше злато на дъното на чинията.

— Нищо не си куснал — казах му.

Баща ми сви рамене. Радиото продължаваше да ни обстрелва с глупости. Той стана и го изключи.

— Какво пишеше в писмото от армията? — попита той накрая.

— Трябва да отида войник до два месеца.

Лицето му сякаш се състари с десет години.

— Барсело казва, че ще потърси някои връзки, за да ме прехвърлят във Военното правителство на Барселона след първоначалното обучение. Дори ще мога да си идвам да спя у дома — добавих аз.

Баща ми анемично кимна в отговор. За мен бе мъчително да издържа на погледа му, затова станах да разтребя масата. Той остана седнал, с разсеян поглед, подпрял брадичката си с ръце. Тъкмо се канех да измия чиниите, когато отвън проехтяха стъпки. Твърди, забързани стъпки, които сякаш наказваха стълбите и носеха страшно предупреждение. Вдигнах очи и се спогледахме с баща ми. Стъпките спряха на нашата площадка. Баща ми се надигна разтревожен. Секунда по-късно някой заудря по вратата и чухме гневен, кънтящ глас, който ми се стори смътно познат.

— Полиция! Отворете!

Хиляда кинжала пронизаха мислите ми. Нов залп от удари разтърси вратата. Баща ми отиде до прага и повдигна капачето на шпионката.

— Какво искате по това време?

— Отваряйте вратата или ще я съборим с ритници, господин Семпере. Не ме карайте да повтарям.

Познах гласа на Фумеро и леден дъх скова сърцето ми. Баща ми ме погледна въпросително. Кимнах. Потискайки въздишката си, той отвори вратата. Силуетите на Фумеро и двамата му строги последователи се очертаваха в жълтеникавата светлина на площадката. Пепеляви марионетки в сиви шлифери.

— Къде е? — извика Фумеро, като грубо бутна баща ми встрани и си проправи път към трапезарията.

Баща ми се опита да го спре, но един от полицаите, който прикриваше гърба на инспектора, го сграбчи за ръката и го притисна към стената, държейки го със студената ефикасност на автомат, привикнал да върши тази работа. Беше същият тип, който бе следил Фермин и мен, същият, който ме държа, докато Фумеро пребиваше моя приятел пред приюта „Санта Лусия“, същият, който ме наблюдаваше преди няколко вечери. Хвърли ми празен, неразгадаем поглед. Пристъпих срещу Фумеро с цялото спокойствие, което бях способен да симулирам. Очите на инспектора бяха кървясали. Скорошна драскотина, поръбена със засъхнала кръв, пресичаше лявата му буза.

— Къде е?

— Кое?