Сянката на вятъра

Фумеро изведнъж погледна надолу и поклати глава, като мърмореше нещо под нос. Когато отново вдигна лице, устните му бяха изкривени в кучешка гримаса, а в ръката си стискаше револвер. Без да откъсва очи от моите, Фумеро удари с приклада вазата с увехнали цветя на масата. Вазата се пръсна на парчета, а водата и изсъхналите стъбла се разпиляха по покривката. Против волята си подскочих от уплаха. Баща ми викаше от вестибюла, уловен в здравата хватка на двамата полицаи. Почти не различавах думите му. Всичко, което бях способен да възприема, беше леденият натиск на дулото, тикнато в бузата ми, и мириса на барут.

— Не се ебавай с мен, лайненце, инак баща ти ще трябва да ти събира мозъка от пода. Чуваш ли ме?

Кимнах разтреперан. Фумеро силно притискаше дулото към бузата ми. Чувствах, че то се врязва в кожата ми, но не смеех дори да мигна.

— Питам те за последен път. Къде е?

Видях собственото си отражение в черните зеници на инспектора. Те бавно се свиха, когато той затегна петлето с палеца си.

— Не е тук. Не съм го виждал от обед. Това е истината.

Фумеро остана неподвижен почти половин минута, като мушкаше лицето ми с револвера и облизваше устните си.

— Лерма — нареди той. — Хвърлете един поглед.

Един от агентите побърза да инспектира апартамента. Баща ми напразно се бореше с третия полицай.

— Само да си ме излъгал и да го намерим в тая къща, кълна се, че ще счупя и двата крака на баща ти — прошепна Фумеро.

— Баща ми не знае нищо. Оставете го на мира.

— Ти си тоя, дето не знае с какво си играе. Но щом пипна приятелчето ти, край на играта. Няма съдии, няма болници, няма дявол. Тоя път лично ще се погрижа да го извадя от обращение. И ще го направя с най-голям кеф, повярвай ми. Бавничко, без да си давам зор. Можеш да му го кажеш, ако го видиш. Защото ще го намеря, ако ще да се е скрил вдън земя. А ти си следващият в списъка.

Агент Лерма отново се появи в трапезарията и размени поглед с Фумеро, като леко поклати глава. Инспекторът отпусна петлето и дръпна револвера.

— Жалко — рече Фумеро.

— В какво го обвинявате? Защо го търсите?

Фумеро ми обърна гръб и отиде до двамата полицаи, които по негов знак пуснаха баща ми.

— Ще си спомните за това — изплю баща ми.

Погледът на Фумеро се спря върху него. Баща ми инстинктивно направи крачка назад. Уплаших се, че посещението на инспектора едва сега е започнало, но Фумеро изведнъж поклати глава, закиска се под мустак и напусна апартамента без повече церемонии. Лерма го последва. Третият полицай, моят неизменен часовой, се спря за миг на прага. Погледна ме мълчаливо, сякаш искаше да ми каже нещо.

— Паласиос! — изрева Фумеро. Гласът му заглъхна в ехото на стълбището.

Паласиос сведе очи и изчезна през вратата. Излязох на площадката. Остриета от светлина се очертаваха под леко открехнатите врати на неколцина съседи, изплашените им лица надничаха в сумрака. Трите тъмни фигури на полицаите се изгубиха по стълбите надолу и гневният тропот от стъпките им стихна, отдръпна се като отровен прилив, който остави след себе си утайка от страх и мрак.

Наближаваше полунощ, когато на вратата отново се почука. Този път ударите бяха по-слаби, почти изплашени. Баща ми, който тъкмо почистваше с кислородна вода охлузената ми от револвера на Фумеро буза, замръзна на място. Спогледахме се. Последваха още три почуквания.

За миг помислих, че това е Фермин, че може би е наблюдавал целия инцидент, спотаен в някой тъмен ъгъл на стълбището.

— Кой е там? — попита баща ми.

— Дон Анаклето, господин Семпере.

Баща ми въздъхна. Отворихме вратата и се озовахме срещу учителя, по-блед от когато и да било.

— Какво има, дон Анаклето? Добре ли сте? — попита баща ми, като му направи път да мине.

Учителят държеше сгънат вестник. Единственото, което успя да направи, бе да ни го подаде с ужасен поглед. Хартията беше още топла, а мастилото — мокро.

— Това е сутрешното издание — смотолеви дон Анаклето. — Шеста страница.

Вниманието ми привлякоха най-напред двете снимки под заглавието. На първата се мъдреше Фермин, по-пълен и с повече коса, навярно с петнайсет или двайсет години по-млад. Втората показваше лицето на една жена със склопени очи и кожа като мрамор. Трябваха ми няколко секунди, за да я позная, защото бях свикнал да я виждам в полумрак.