Сянката на вятъра

Във всекидневната имаше старо дървено бюро, обърнато така, че да гледа към кулите на катедралата. Върху него лежаха пишещата машина „Ъндърууд“, купена с аванс от Кабестани, и две купчинки листа — едните бели, другите — изписани и от двете страни. Жулиан делеше мансардата с огромен бял котарак, който наричаше Курц. Животното ме наблюдаваше подозрително, сгушено в нозете на своя стопанин, като ближеше лапите си. Преброих два стола, една закачалка и малко други вещи. Останалото бяха книги. Стените от пода до тавана бяха покрити с книги в две редици. Докато оглеждах мястото, Жулиан въздъхна.

— Има един хотел на две улици оттук — чист, с достъпна цена и добро име. Позволих си да направя резервация…

Зачудих се дали да не приема това предложение, но се боях да не го обидя.

— Тук ще се чувствам отлично, стига да не безпокоя теб или Курц.

Курц и Жулиан се спогледаха. Стопанинът поклати глава и котаракът имитира жеста му. Дотогава не бях забелязала колко много си приличаха. Жулиан настоя да ми отстъпи спалнята. Заяви, че почти не спял и щял да се настани във всекидневната на походно легло, взето назаем от неговия съсед господин Дарсийо — възрастен илюзионист, който гледал на ръка на млади дами в замяна на целувка. Тази първа нощ спах непробудно, изтощена от пътуването. Събудих се призори и открих, че Жулиан е излязъл. Курц спеше върху пишещата машина на стопанина си и хъркаше като мастиф. Отидох до бюрото и видях ръкописа на новия роман, който бях дошла да взема.

Човекът, който ограбваше катедрали

На първата страница, както и на всички Жулианови романи, се четеше написаното на ръка посвещение:

На П

Изкушавах се да започна да чета. Тъкмо се готвех да вдигна втората страница, когато забелязах, че Курц ме наблюдава с ъгълчето на окото си. Поклатих отрицателно глава, както бях видяла да прави Жулиан. Котаракът поклати глава на свой ред и аз върнах страниците на мястото им. Междувременно се появи Жулиан, който носеше току-що изпечен хляб, термос с кафе и прясно сирене. Закусихме на балкона. Моят домакин говореше неспирно, но избягваше погледа ми. В светлината на утрото ми се видя като остаряло дете. Беше се избръснал и облякъл онова, което по всяка вероятност бе единствената му прилична дреха — кремав памучен костюм, наглед износен, но елегантен. Слушах го да разправя за мистериите на Нотр-Дам, за една призрачна гемия, която уж порела Сена нощем и събирала душите на отчаяни влюбени, сложили край на живота си в ледените води. Изслушах хиляда и една омайни истории, които съчиняваше в момента, само и само да ми попречи да му задавам въпроси. Гледах го мълчаливо и кимах, търсейки у него мъжа, написал книгите, които знаех почти наизуст, търсейки момчето, което Микел Молинер ми бе описвал толкова пъти.

— Колко дни ще останеш в Париж? — попита той.

Предполагах, че работата, която трябваше да свърша с „Галимар“, щеше да отнеме два-три дена. Първата ми уговорена среща беше още същия следобед. Казах му, че мисля да си взема няколко дни отпуска, за да опозная града, преди да се върна в Барселона.

— Париж изисква повече от два дена — рече Жулиан. — Този град не се вслушва в разума.

— Не разполагам с повече време, Жулиан. Господин Кабестани е щедър работодател, но всичко си има граници.

— Кабестани е истински пират, но дори и той знае, че Париж не може да се види за два дена, нито за два месеца, нито за две години.

— Не мога да остана две години в Париж, Жулиан.

Той ме изгледа продължително, без да каже нищо, после се усмихна.

— И защо не? Чака ли те някой?

Сделките с „Галимар“ и любезните посещения на неколцина издатели, с които Кабестани имаше договори, ми отнеха цели три дена, точно както бях предвидила. Жулиан ми бе назначил един гид и защитник — момче на име Ерве, което бе едва на тринайсет години и познаваше града на пръсти. Ерве ме придружаваше от врата на врата, поел грижата да ми посочи в кои кафенета да хапна нещо, кои улици да избягвам, кои гледки да видя. Чакаше ме с часове пред вратите на издателствата, без да изгуби неизменната си усмивка или да приеме някакъв бакшиш. Ерве говореше забавен завален испански, смесен с италиански и португалски нюанси.

— Синьоре Каракс вече платил молто бене за мой сервиз…

Доколкото успях да разбера, момчето бе сирак на една от дамите от заведението на Ирен Марсо, в чиято мансарда живееше. Жулиан го бе научил да чете, да пише и да свири на пиано. В неделните дни го водеше на театър или на концерт. Ерве боготвореше Жулиан и явно бе готов да стори всичко за него, дори и да ме заведе до края на света, ако станеше нужда. На третия ден, който прекарахме заедно, ме попита дали аз съм годеницата на синьоре Каракс. Отвърнах, че съм само една приятелка, която му гостува. Ерве сякаш се разочарова.