Сянката на вятъра

Жулиан бодърстваше почти всяка нощ, седнал на бюрото си с Курц в скута, като преглеждаше страници от романа си или просто се взираше в кулите на катедралата, които се очертаваха в далечината. Една нощ и аз не можах да заспя заради дъжда, който тропаше по покрива, и отидох във всекидневната. Гледахме се, без да кажем нищо, накрая Жулиан ми предложи цигара. Дълго време мълчаливо съзерцавахме дъжда. После, когато спря да вали, го попитах кой е П.

— Пенелопе — отвърна той.

Помолих го да ми разкаже за нея, за тринайсетте години изгнание в Париж. Почти шепнешком в сумрачната стая Жулиан призна, че Пенелопе е единствената жена, която някога е обичал.

Една нощ през зимата на 1921 г. Ирен Марсо намерила Жулиан Каракс да се скита из парижките улици; не можел да си спомни името си и храчел кръв. Имал у себе си едва няколко монети и прегънати листове хартия, изписани на ръка. Ирен ги прочела и решила, че е попаднала на известен автор, погубил се от пиене, и че някой щедър издател щял да я възнагради, когато писателят дойдел на себе си. Поне такава била нейната версия, но Жулиан знаел, че му е спасила живота от състрадание. В продължение на шест месеца се възстановявал в една таванска стая в бордея на Ирен. Лекарите я предупредили, че ако този човек се отрови пак, вече не отговаряли за него. Стомахът и черният му дроб били съсипани и до края на живота си трябвало да се храни само с мляко, прясно сирене и мек хляб. Когато Жулиан отново бил в състояние да говори, Ирен го попитала кой е.

— Никой — отвърнал той.

— Е, значи никой живее за моя сметка. Какво умееш да правиш?

Жулиан казал, че умее да свири на пиано.

— Покажи.

Той седнал зад пианото в салона и пред въодушевена публика от петнайсет малолетни проститутки по бельо изсвирил едно ноктюрно от Шопен. Всички го аплодирали с изключение на Ирен, която заявила, че това е музика за умрели, а те въртели бизнес с живите. Тогава Жулиан изсвирил за нея една рагтайм мелодия и няколко пиеси от Офенбах.

— Това вече е по-добре.

С тази нова работа си спечелил заплата, покрив над главата и топла храна два пъти дневно.

В Париж оцелял благодарение на милосърдието на Ирен Марсо — единственият човек, който го насърчавал да продължава да пише. На нея най-много й допадали романтичните истории и житията на светци и мъченици, които силно я интригували. Според нея проблемът на Жулиан се криел в това, че сърцето му било отровено; затова можел да съчинява само истории, пълни с ужас и мрак. Ала въпреки че имала възражения към творбите му, именно Ирен се погрижила Жулиан да намери издател за първите си романи; пак тя му осигурила онази мансарда, в която се криел от света; тя го обличала и го извеждала на слънце и чист въздух; тя му купувала книги и го карала да ходи с нея на църква в неделя, а после на разходка из Тюйлери. Ирен Марсо го поддържала жив, без да иска в замяна нещо друго освен приятелството му и обещанието, че ще продължава да пише. С времето Ирен му позволила да води понякога някое от нейните момичета в мансардата си, та ако ще и само за да спят прегърнати. Тя се шегувала, че и момичетата били почти тъй самотни като него, и не искали друго освен малко нежност.

— Моят съсед, господин Дарсийо, ме смята за най-щастливия човек във вселената — каза ми Жулиан.

Попитах го защо никога не се е върнал в Барселона да потърси Пенелопе. Той се потопи в дълго мълчание и когато погледнах лицето му в мрака, видях, че е набраздено от сълзи. Без да зная какво всъщност правя, коленичих до него и го прегърнах. Останахме така, прегърнати в онова кресло, докато зората ни изненада. Вече не зная кой кого целуна пръв, нито дали това има някакво значение. Зная, че намерих устните му и се оставих да ме гали, без да си давам сметка, че аз също плача, без да разбирам защо. В онази ранна утрин, както и през всички останали по време на двете седмици, които прекарах с Жулиан, се любихме на пода, винаги в мълчание. После, докато седяхме в някое кафене или се разхождахме из улиците, се вглеждах в очите му и разбирах, без да е нужно да го разпитвам, че той още обича Пенелопе. Спомням си, че през ония дни се научих да мразя онова седемнайсетгодишно момиче (защото за мен Пенелопе винаги си оставаше на седемнайсет), което изобщо не познавах, но което бе започнало да навестява сънищата ми. Измислих хиляда и едно извинения, за да телеграфирам на Кабестани и да удължа престоя си. Вече не ме беше грижа дали ще изгубя работата си или онова сиво съществуване, което бях оставила в Барселона. Много пъти съм се питала дали животът ми е бил тъй празен, когато пристигнах в Париж, че паднах в ръцете на Жулиан съвсем като момичетата на Ирен Марсо, които просеха нежност против волята си. Зная само, че онези две седмици, прекарани с Жулиан, бяха единственото време в живота ми, в което като никога почувствах, че съм самата себе си; в което разбрах с онази парадоксална яснота на необяснимите неща, че никога, дори и цял живот да се старая, не ще мога да обичам друг мъж така, както обичах него.