Сянката на вятъра

Жулиан Каракс прекоси френската граница няколко дни преди избухването на Гражданската война. Първото и единствено издание на „Сянката на вятъра“ бе излязло от печатницата две седмици преди това, за да се присъедини и то към сивата анонимност и невидимост на своите предшественици. По това време Микел вече почти не бе в състояние да работи и въпреки че седеше пред пишещата машина по два-три часа на ден, слабостта и треската едва му позволяваха да напише някоя и друга дума. Бе изгубил някои от редовните си рубрики заради пропуснати срокове. Други вестници пък не се осмеляваха да публикуват статиите му, след като бяха получили анонимни заплахи. Оставаше му само една ежедневна колона в „Барселонски ежедневник“, която списваше под името „Адриан Малтес“. Призракът на войната вече се усещаше във въздуха. Страната вонеше на страх. Останал без занимание и твърде слаб, за да се оплаква, Микел често слизаше на площада или се разхождаше до Авенида де ла Катедрал, като винаги носеше със себе си една от книгите на Жулиан, сякаш бе някакъв амулет. Последния път, когато лекарят го претегли, той нямаше и шейсет килограма. Слушахме по радиото новините за размириците в Мароко и малко по-късно един колега на Микел от вестника се отби да ни каже, че Кансинос, главният редактор, бил убит с изстрел в тила пред кафене „Каналетас“ два часа преди това. Никой не смеел да вдигне трупа, който все още лежал там и обагрял тротоара с паяжина от кръв.

Кратките, но наситени дни на първоначалния терор не закъсняха. Войските на генерал Годед

83

навлязоха по Диагонал и Пасео де Грасия към центъра, където започнаха престрелките. Беше неделя и много от жителите на града бяха излезли навън, мислейки, че ще прекарат деня в някоя закусвалня покрай пътя за Лас Планас. Все пак, до най-черните дни на войната в Барселона ни оставаха още две години. Малко след началото на схватката войските на генерал Годед се предадоха, благодарение на някакво чудо или на лоша комуникация между командирите. Правителството на Люис Компанис като че ли си възвърна контрола, но едва през следващите седмици щеше да се изясни какво е станало всъщност.

Барселона бе преминала в ръцете на анархистките синдикати. След тридневни размирици и улични сражения, най-сетне се разнесе слух, че четиримата бунтовнически генерали са били екзекутирани в крепостта Монжуик, малко след като се предали. Един приятел на Микел, британски журналист, който присъствал на екзекуцията, каза, че отрядът за разстрел се състоял от седем души, но в последния момент цели дузини опълченци се присъединили към забавата. Когато открили огън, телата били така надупчени с куршуми, че рухнали в неузнаваема маса и трябвало да ги нахвърлят в ковчезите в почти течно състояние. Някои искаха да вярват, че това е краят на конфликта, че фашистките войски никога няма да стигнат до Барселона и че въстанието ще бъде потушено мимоходом. Оказа се, че това е едва аперитивът.

Научихме, че Жулиан е в Барселона, в деня, когато Годед се предаде. Тогава получихме писмо от Ирен Марсо, в което тя ни съобщаваше, че Жулиан е убил Хорхе Алдая в дуел, състоял се на гробището Пер Лашез. Дори още преди Алдая да издъхне, едно анонимно обаждане алармирало полицията за станалото. Наложило се Жулиан незабавно да избяга от Париж, преследван от полицията, която го издирвала за убийство. Нямахме никакво съмнение чие е било обаждането. Трескаво чакахме да получим вест от Жулиан, за да го предупредим за дебнещата опасност и да го предпазим от един капан, още по-лош от онзи, който му готвеше Фумеро: узнаването на истината. Три дена по-късно от Жулиан все още нямаше ни вест, ни кост. Микел не искаше да сподели с мен тревогата си, но аз отлично знаех какво си мисли. Жулиан се бе върнал заради Пенелопе, не заради нас.

— Какво ще стане, когато той научи истината? — питах аз.

— Ще се погрижим да не я научи — отговаряше ми Микел.

Жулиан най-напред щеше да установи, че фамилията Алдая е изчезнала безследно. Нямаше да намери много места, откъдето да започне търсенето на Пенелопе. Направихме списък на тези места и се впуснахме в нашата експедиция. Огромната къща на Авенида дел Тибидабо бе просто изоставен имот, изолиран зад вериги и воали от бръшлян. Цветарят, който продаваше букети от рози и карамфили на отсрещния ъгъл, каза, че си спомня само за един човек, наближил къщата в последно време, но той бил възрастен мъж, почти старец, и леко накуцвал.

— Да ви кажа честно, много беше заядлив. Опитах се да му продам един карамфил за бутониерата, а той ме прати по дяволите — сега е война, рече, не е време за цветя.

Цветарят не беше виждал други хора да обикалят там. Микел купи от него няколко повехнали рози и за всеки случай му даде телефонния номер на редакцията на „Барселонски ежедневник“. Там човекът можеше да остави съобщение, ако случайно зърнеше край къщата някого, който да отговаря на описанието на Каракс. Следващата ни спирка беше „Сан Габриел“, където Микел отново срещна Фернандо Рамос, стария си училищен другар.