Сянката на вятъра

Сляхме се в една безкрайна прегръдка, но когато потърсих устните му, Жулиан се отдръпна и сведе поглед. Затворих вратата, улових го за ръка и го поведох към спалнята. Легнахме на кревата, прегърнати мълчаливо. Свечеряваше се и сенките в апартамента пламнаха в пурпурно. В далечината се чуваха откъслечни изстрели, както всяка нощ, откак бе избухнала войната. Жулиан плачеше, отпуснал глава на гърдите ми, и аз почувствах как ме наляга една умора, която думите са безсилни да опишат. По-късно, когато нощта се спусна, устните ни се намериха и под прикритието на напрегнатия мрак се освободихме от дрехите, които миришеха на страх и на смърт. Исках да си спомня Микел, но огънят на онези ръце върху корема ми открадна целия ми срам и мъка. Исках да се изгубя безвъзвратно в тях, макар и да знаех, че призори, изтощени и може би сразени от презрение към себе си, не бихме могли да се погледнем в очите, без да се запитаме що за хора сме станали.

10

Събуди ме тропането на дъжда по покрива на разсъмване. Леглото бе празно, стаята — окъпана в сива светлина.

Заварих Жулиан да седи пред бюрото, което бе принадлежало на Микел, и да милва клавишите на пишещата му машина. Вдигна очи и ми отправи онази хладна и далечна усмивка, която казваше, че той никога няма да бъде мой. Прииска ми се да изплюя истината в лицето му, да го нараня. Щеше да е толкова лесно — да му разкрия, че Пенелопе е мъртва. Че той живее от лъжи. Че аз сега съм всичко, което му е останало на тоя свят.

— Не биваше да се връщам в Барселона — промълви той, клатейки глава.

Коленичих до него.

— Онова, което търсиш, не е тук, Жулиан. Хайде да се махнем. Само двамата. Далече оттук. Докато има още време.

Жулиан ме изгледа продължително, без да мигне.

— Ти знаеш нещо, което не си ми казала, нали? — попита той.

Поклатих глава и преглътнах с мъка. Жулиан само кимна.

— Тази нощ ще се върна там.

— Жулиан, моля те…

— Трябва да се уверя.

— Тогава и аз ще дойда с теб.

— Не.

— Последния път, когато останах да чакам тук, изгубих Микел. Отидеш ли ти, отивам и аз.

— Това няма нищо общо с теб, Нурия. То е нещо, което засяга само мен.

Запитах се дали наистина не осъзнава колко ме нараняват думите му, или просто не го е грижа.

— Така си мислиш ти — рекох.

Опита се да ме погали по бузата, но аз отблъснах ръката му.

— Би трябвало да ме ненавиждаш, Нурия. Това ще ти донесе повече късмет!

— Зная.

Прекарахме деня навън, далече от потискащия мрак на апартамента, който още миришеше на топли чаршафи и влажна кожа. Жулиан искаше да види морето. Придружих го до квартала Ла Барселонета и двамата повървяхме по почти пустия плаж — пясъчен мираж, който се губеше в маранята. Седнахме на пясъка близо до брега, както правят децата и старците. Жулиан се усмихваше безмълвно — явно си спомняше нещо.

Привечер взехме един трамвай близо до аквариума и се изкачихме по Виа Лайетана до Пасео де Грасия, после по Пласа де Лесепс и Авенида де ла Република Аржентина, докато стигнахме края на маршрута. Жулиан мълчаливо се взираше в улиците, сякаш се боеше, че ще изгуби града, както пътува през него. По средата на пътя взе ръката ми и я целуна, без да каже нищо. Държа я чак докато слязохме. Един възрастен мъж, който придружаваше момиченце, облечено в бяло, ни гледаше усмихнат и ни попита дали сме сгодени. Вече се бе стъмнило, когато закрачихме по улица „Роман Макая“ към имението на Алдая на Авенида дел Тибидабо. Ръмеше ситен дъждец, който обагряше в сребристо дебелите каменни зидове. Покатерихме се по външната стена на имота откъм задната страна, близо до тенискортовете. Огромната къща изникна пред нас през пелената на дъжда. Познах я мигновено. Бях съзирала лика й в хиляди различни превъплъщения по страниците на Жулиановите книги. В „Червената къща“ тя бе зловещо имение, по-голямо отвътре, отколкото отвън. То бавно изменяше формата си, изникваха му нови коридори, галерии и невероятни тавани, безкрайни стълби, които не водеха доникъде; осветяваше тъмни стаи, които се появяваха нощем и на сутринта изчезваха, отнасяйки със себе си разни непредпазливи люде, влезли там, за да не излязат никога повече. Спряхме се пред входната врата, заключена с вериги и катинар с размерите на юмрук. Големите прозорци на първия етаж бяха заковани с греди, покрити с бръшлян. Въздухът миришеше на гнила шума и влажна пръст. Камъкът, тъмен и хлъзгав под дъжда, блестеше като скелета на някакво огромно влечуго.