Читаем Сянката на вятъра полностью

Исках да попитам Жулиан как смята да мине през солидната дъбова порта, която напомняше по-скоро врата на базилика или затвор. Той извади от палтото си едно шише и развинти капачката му. Зловонна пара се издигна от отвора, образувайки бавна, синкава спирала. Жулиан хвана единия край на катинара и изля киселината в самата ключалка. Металът изсъска като нажежено желязо, обгърнато в облак жълтеникав дим. Изчакахме няколко секунди, след което той вдигна един объл камък от буренака и разби катинара с половин дузина удари. Тогава ритна вратата, която се отвори бавно като гробница, бълвайки тежък, влажен дъх. Отвъд прага се виждаше само кадифен мрак. Жулиан носеше бензинова запалка, която щракна, след като направи няколко крачки във вестибюла. Последвах го, оставяйки вратата зад нас леко открехната. Жулиан измина няколко метра, като държеше пламъка над главата си. В краката ни се простираше килим от прах, по който нямаше други следи освен нашите. Голите стени се обагриха в кехлибарено от пламъка на запалката. Нямаше мебели, нито пък огледала или лампи. Вратите все още висяха на пантите си, но бронзовите им дръжки бяха изтръгнати. Огромната къща представляваше просто един оголен скелет. Спряхме се в долния край на стълбището. Жулиан зарея поглед нагоре. Обърна се да ме погледне за миг и аз поисках да му се усмихна, но в сумрака едва съзирахме очите на другия. Последвах го по стълбите, изминавайки същите стъпала, на които Жулиан някога бе зърнал Пенелопе за първи път. Знаех къде отиваме и ме заля вълна от студ, който нямаше нищо общо с влажния, пронизващ въздух на това място.

Изкачихме се на третия етаж, където един тесен коридор водеше към южното крило на къщата. Там таваните бяха много по-ниски, а вратите — по-малки. На този етаж се бяха помещавали стаите на прислугата. Последната стая — разбрах го, без да е нужно Жулиан да ми го каже — бе някогашната спалня на Хасинта Коронадо. Той се приближи до нея бавно и боязливо. На това място бе видял Пенелопе за последен път; там се бе любил с едно едва седемнайсетгодишно момиче, което месеци по-късно щяло да умре от кръвоизлив в същата тази килия. Исках да го спра, но Жулиан вече бе стигнал прага и оглеждаше стаята с отсъстващ вид. Застанах до него и надникнах вътре. Помещението беше просто една гола клетка, лишена от всякаква украса. Там, където някога бе стоял креват, все още се виждаха следи от него под реката от прах, която покриваше дъските на пода. Безпорядък от черни петна пълзеше през средата на стаята. Жулиан объркано се взираше в тази празнота почти цяла минута. Разбрах по погледа му, че едва разпознава това място, че всичко му изглежда като мрачен и жесток трик. Хванах го за лакътя и го поведох обратно към стълбището.

— Тук няма нищо, Жулиан — промълвих. — Семейството продаде всичко, преди да замине за Аржентина.

Той кимна безсилно. Слязохме отново и когато се озовахме на долния етаж, Жулиан се отправи към библиотеката. Лавиците бяха празни, камината — задръстена с отпадъци. Мъртвешки бледите стени трепкаха под диханието на пламъка. Кредиторите и лихварите бяха успели да отнесат оттук всичко, което сега сигурно се губеше в лабиринта на някое сметище.

— Върнал съм се напразно — шепнеше Жулиан.

Така е по-добре, мислех си. Броях секундите, които ни деляха от вратата. Ако успеех да го отдалеча от това място, което му даваше само шепа празнота, може би все още имахме шанс. Оставих Жулиан да попие добре разрухата на мястото, да пречисти спомените си.

— Трябваше да се върнеш и да го видиш отново — казах аз. — Сега вече знаеш, че тук няма нищо. Това е просто една стара и необитаема къща, Жулиан. Да си вървим у дома.

Погледна ме пребледнял и кимна. Хванах го за ръката и тръгнахме по коридора, който водеше към изхода. Процепът светлина, която проникваше отвън, бе едва на пет-шест метра. Вече долавях мириса на плевелите и ситния дъждец във въздуха. Тогава усетих, че ръката на Жулиан се изплъзна от моята. Спрях и се обърнах, за да го видя замръзнал на място, впил поглед в мрака.

— Какво има, Жулиан?

Не ми отговори. Взираше се като омагьосан в гърлото на един тесен коридор, който водеше към кухненските помещения. Отидох натам и надникнах в мрака, одраскан от синия пламък на запалката. Вратата в края на коридора бе зазидана със стена от червени тухли, грубо слепени с хоросан, който избиваше като кръв през пролуките. Не разбирах напълно какво означаваше това, но усетих студ, от който чак дъхът ми секна. Жулиан бавно закрачи натам. Всички други врати по коридора — изобщо из цялата къща — бяха отворени, със свалени дръжки и ключалки. Всички освен тази. Преграда от червени тухли, скрита в дъното на мрачен, потаен коридор. Жулиан сложи длани върху алената глина.

— Жулиан, моля те, хайде да си вървим…

Ударът на юмрука му по тухлената стена изтръгна глухо ехо от другата страна. Стори ми се, че видях как му треперят ръцете, когато сложи запалката на пода и ми направи знак да се дръпна няколко крачки назад.

— Жулиан…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века