Читаем Сянката на вятъра полностью

Първият ритник донесе дъжд от червеникав прах. Жулиан се нахвърли отново. Стори ми се, че чух как костите му изпращяха, но той не се смути. Удряше стената отново и отново, с яростта на затворник, който си пробива път към свободата. Юмруците и ръцете му вече кървяха, когато първата тухла се строши и падна от другата страна. С окървавени пръсти Жулиан се помъчи да разшири онази дупка в мрака. Пъхтеше от изтощение, обзет от някакъв бяс, на какъвто не бях допускала, че е способен. Една по една, тухлите поддаваха и накрая стената рухна. Жулиан се спря, плувнал в студена пот и с издрани ръце. Вдигна запалката и я сложи в края на една от тухлите. От другата страна се издигаше дървена врата с изображения на ангели, гравирани по нея. Жулиан погали дървените релефи, сякаш разчиташе някакви йероглифи. Вратата се отвори под натиска на ръцете му.

Синкав мрак, плътен и лепкав, струеше от другата страна. Малко по-нататък се долавяха очертанията на стълбище. Черни каменни стъпала се спускаха надолу и се губеха в сенките. Жулиан се обърна за миг и очите ни се срещнаха. Съзрях в неговите страх и отчаяние, сякаш долавяше какво се крие в мрака. Поклатих глава, отправяйки безмълвна молба да не слиза долу. Той се обърна, сразен, и се гмурна в тъмата. Надникнах през тухлената рамка и го видях да се спуска по стъпалата, като почти се олюляваше. Пламъкът трепкаше, превърнал се в прозрачносин полъх.

— Жулиан?

До мен достигна само тишина. Виждах сянката на Жулиан, замръзнал неподвижно в долния край на стълбата. Прекрачих тухления праг и слязох по стъпалата. Озовах се в правоъгълно помещение с мраморни стени. От него лъхаше силен, пронизващ студ. Двете надгробни плочи бяха покрити с воал от паяжини, който се разпадна като изгнила коприна под пламъка на запалката. Белият мрамор бе набразден с черни сълзи от влага, които изглеждаха като кръв, избила от пукнатините, оставени от длетото на гравьора. Плочите лежаха една до друга като здраво свързани проклятия.

      †                  †

ПЕНЕЛОПЕ АЛДАЯ      ДАВИД АЛДАЯ

   1902–1919            1919

11

Много пъти съм се замисляла за онзи безмълвен миг, мъчейки се да си представя какво ли е почувствал Жулиан при откритието, че жената, която бе очаквал седемнайсет години, е мъртва, че с нея си е отишло и детето им, че бленуваният живот, с неговото неповторимо дихание, никога не е съществувал. Мнозинството от нас имаме щастието или нещастието да виждаме как животът ни се руши малко по малко — тъй бавно, че почти не забелязваме. При Жулиан тази увереност дойде за броени секунди. За миг си помислих, че ще хукне нагоре по стълбите, ще избяга от това прокълнато място и никога повече няма да го видя. Така навярно щеше да е по-добре.

Спомням си, че пламъкът на запалката бавно угасна и изгубих силуета на Жулиан в мрака. Потърсих го пипнешком в сенките и го намерих разтреперан и ням. Едва се държеше на крака и се повлече към един ъгъл. Прегърнах го и го целунах по челото. Той не мърдаше. Опипах лицето му с пръсти, но нямаше сълзи. Мина ми през ум, че подсъзнателно навярно е знаел това през всичките тези години, че може би тази среща му е била нужна, за да се увери окончателно и да бъде свободен. Бяхме стигнали до края на пътя. Сега Жулиан щеше да проумее, че вече нищо не го задържа в Барселона, и щяхме да заминем надалече. Искаше ми се да вярвам, че късметът ни ще се промени и че Пенелопе най-сетне ни е простила.

Потърсих запалката на пода и я запалих отново. Жулиан се взираше, в пустотата, безразличен към синия пламък. Обхванах лицето му с длани и го принудих да ме погледне. Срещнах безжизнени, празни очи, изпепелени от гняв и загуба. Почувствах отровата на омразата, която бавно пълзеше по вените му, и успях да прочета мислите му. Той мразеше мен, задето го бях измамила. Мразеше Микел, задето бе пожелал да му подари един живот, който сега го мъчеше като открита рана. Но най-вече мразеше човека, причинил цялото това бедствие, този низ от нещастия и смърт: самия себе си. Мразеше онези гадни книги, на които бе посветил живота си и за които никой не го беше грижа. Мразеше едно съществуване, отдадено на измама и лъжа. Мразеше всеки дъх, всяка ограбена секунда.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века