Читаем Сянката на вятъра полностью

Микел го изгледал смаян. Тогава Жулиан му разказал как, щом пристигнал в Барселона, без да знае към кого да се обърне, решил да отиде в дома, където бил израснал. Боял се, че там не е останал никой, но шапкарницата все още съществувала; била отворена и един стар наглед мъж, без коса и без огън в очите, креел зад тезгяха. Жулиан не искал да влезе, нито да му даде да разбере, че се е върнал, но в този миг Антони Фортуни вдигнал лице и погледнал непознатия от другата страна на витрината. Очите им се срещнали и въпреки че на Жулиан му се искало да побегне, останал като парализиран на мястото си. Видял как лицето на шапкаря се обляло в сълзи, как се повлякъл към вратата и излязъл на улицата, ням от вълнение. Без да обели дума, въвел сина си в дюкяна, спуснал металната решетка и щом се изолирали от външния свят, го прегърнал, като треперел и виел от мъка.

По-късно шапкарят обяснил на Жулиан, че полицията разпитвала за него два дена преди това. Някой си Фумеро — човек с лоша слава, който според мълвата месец по-рано бил на заплата при главорезите на генерал Годед, а сега се правел на приятел на анархистите — му казал, че Каракс пътува към Барселона, че хладнокръвно е убил Хорхе Алдая в Париж и е издирван за куп други престъпления, чийто списък шапкарят не си направил труда да изслуша. Фумеро се надявал, че — ако по някаква далечна и малко вероятна случайност блудният син се отбиел там — шапкарят щял да намери за добре да изпълни гражданския си дълг и да го издаде. Фортуни го уверил, че могат да разчитат на него, макар да се подразнил, че такава усойница като Фумеро би могла да го смята за толкова долен. Щом зловещият полицейски кортеж напуснал дюкяна, шапкарят отишъл в параклиса на катедралата, където някога се запознал със Софи, за да помоли своя светец да доведе сина му обратно вкъщи, преди да е станало прекалено късно. Когато Жулиан отново се озовал при баща си, шапкарят го предупредил за надвисналата опасност.

— Каквато и работа да те е довела в Барселона, синко, нека аз да я свърша вместо теб, докато ти се криеш вкъщи. Стаята ти е съвсем същата, както си я оставил, и е твоя дотогава, докато имаш нужда от нея.

Жулиан му признал, че се е върнал, за да търси Пенелопе Алдая. Шапкарят се заклел, че ще я намери и щом тя и Жулиан се съберели, щял да им помогне да избягат на сигурно място — далече от Фумеро, от миналото, далече от всичко.

Докато шапкарят дни наред обикалял целия град в търсене на някаква следа от Пенелопе, Жулиан се криел в апартамента на Ронда де Сан Антонио. Прекарвал дните в някогашната си стая, която — съвсем според обещанието на баща му — била непроменена, само дето сега всичко му изглеждало по-малко, сякаш къщата и предметите, или може би просто животът, се били свили с времето. Много от старите му тетрадки още били там, моливите, които си спомнял, че бил подострил през седмицата, преди да замине за Париж, книгите, очакващи да бъдат прочетени, чистите момчешки дрехи в скриновете. Шапкарят казал на Жулиан, че Софи го напуснала малко след неговото бягство, и въпреки че години наред нямал никакви вести от нея, накрая му писала от Богота, където от известно време живеела с друг мъж. Сега си пишели редовно, и както признал шапкарят, „винаги си говорим за теб, защото това е единственото, което ни свързва“. Когато изрекъл тези думи, на Жулиан му се сторило, че Фортуни най-напред е чакал да изгуби жена си и чак тогава да се влюби в нея.

— Човек обича истински само веднъж в живота, Жулиан; макар че невинаги си дава сметка за това.

Шапкарят, който сякаш упорито се надбягвал с времето, за да поправи цял един живот, изтъкан от нещастия, не се съмнявал, че Пенелопе била онази единствена любов в живота на сина му. Вярвал, без сам да го осъзнава, че ако помогне на Жулиан да си я върне, може би и той самият щял да си върне нещо от изгубеното, да изтръгне нещо от онази празнота, която тегнела върху плътта и костите му с яростта на проклятие.

За свое отчаяние и въпреки всичките си усилия, шапкарят бързо установил, че в цяла Барселона нямало и следа от Пенелопе Алдая или от семейството й. Човек от скромен произход, принуден цял живот да работи, за да се държи на повърхността, шапкарят никога не бил поставял под съмнение вечната сила на парите и кастата. При все това петнайсет години разруха и несгоди се оказали достатъчни, за да изтрият от лицето на земята именията, индустриите, изобщо дирите на една династия. Когато споменавал името Алдая, мнозина намирали, че им звучи познато, но почти никой не си спомнял значението му. В деня, в който Микел Молинер и аз отидохме в шапкарницата, за да разпитаме за Жулиан, Фортуни бил сигурен, че сме просто двама от копоите на Фумеро. Никой нямало да му отнеме сина отново. Даже и Всемогъщият Бог да слезел от небесата, същият онзи Бог, който цял живот нехаел за молитвите на шапкаря, Фортуни с радост щял да Му изтръгне очите, ако Той дръзнел още веднъж да лиши неговото житейско крушение от Жулиан.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века