Сянката на вятъра

Именно шапкарят бил човекът, забелязан от продавача на цветя, докато обикалял около имението на Авенида дел Тибидабо няколко дни по-рано. Онова, което цветарят изтълкувал като заядливост, било просто онази душевна твърдост на хората, които — по-добре късно, отколкото никога — са намерили цел в живота и я преследват със свирепа настойчивост, за да наваксат напразно пропиляното време. За жалост, Господ и този път не пожелал да се вслуша в молитвите на шапкаря. Дори когато преминал прага на отчаянието, старецът не могъл да намери онова, което търсел заради избавлението на сина си, заради собственото си избавление: някаква следа от едно момиче, за което никой не си спомнял и никой нищичко не знаел. Колко изгубени души са Ти нужни, Господи, за да задоволят глада Ти?, питал шапкарят. Бог, в Своето безкрайно мълчание, само го гледал, без дори да мигне.

— Не мога да я намеря, Жулиан. Кълна ти се, че…

— Не се тревожете, татко. Това е нещо, което аз трябва да свърша. Вие вече ми помогнахте, колкото можахте.

Онази нощ Жулиан най-сетне тръгнал из улиците на Барселона, решен да намери следите на Пенелопе.

Микел изслушал разказа на своя приятел, като не можел да реши дали става дума за чудо или за проклятие. И през ум не му минало да се усъмни в келнера, който отишъл до телефона и замънкал нещо с гръб към тях, а после току поглеждал крадешком към вратата, бършейки чашите с прекалено усърдие за едно заведение, където иначе царяла неописуема мръсотия. На Микел и през ум не му минало, че Фумеро вече е бил в това кафене и в още десетки такива кафенета на един хвърлей от имението на Алдая, тъй че щом кракът на Каракс стъпел в някое от тях, обаждането било въпрос на секунди. Когато полицейската кола спряла пред заведението и келнерът се шмугнал в кухнята, Микел усетил хладкото и ведро спокойствие на неизбежността. Каракс разгадал погледа му и двамата се обърнали едновременно. Призрачните очертания на три сиви шлифера пърхали зад прозорците. Парата от дъха на три лица замъглявала стъклата. Никой от тях не бил Фумеро. Лешоядите го предшествали.

— Да се махнем оттук, Жулиан…

— Няма къде да отидем — отвърнал Каракс с невъзмутимост, която накарала приятеля му да се взре внимателно в него.

Тогава забелязал револвера в ръката на Жулиан и хладната решителност в погледа му. Камбанката на вратата за миг заглушила ромона на радиото. Микел изтръгнал пистолета от ръцете на Жулиан и го погледнал втренчено.

— Дай ми документите си, Жулиан.

Тримата полицаи се престорили, че уж сядат на бара. Един от тях ги гледал изкосо. Другите двама опипвали вътрешността на шлиферите си.

— Документите, Жулиан. Веднага.

Каракс мълчаливо поклатил глава.

— Остава ми месец живот, най-много два, ако извадя късмет. Един от двама ни трябва да излезе оттук, Жулиан. Ти имаш повече козове от мен. Не зная дали ще намериш Пенелопе, но Нурия те очаква.

— Нурия е твоя жена.

— Спомни си за нашата уговорка. Когато умра, всичко мое ще бъде твое…

— … Освен сънищата.

Усмихнали се един на друг за последен път. Жулиан му подал паспорта си. Микел го пъхнал до екземпляра от „Сянката на вятъра“, който носел в джоба на палтото си от деня, когато го получил.

— До скоро — прошепнал Жулиан.

— Не бързай. Аз ще чакам.

Точно в мига, в който тримата полицаи се обърнали към приятелите, Микел станал от масата и тръгнал към тях. Отначало видели само един блед, треперещ човек, сякаш пред прага на смъртта, който им се усмихвал, а в ъгълчетата на тънките му, безжизнени устни имало избила кръв. Когато забелязали револвера в дясната му ръка, Микел вече бил едва на три метра от тях. Един от тях се канел да извика, но първият изстрел му отнесъл долната челюст. Безжизненото тяло паднало на колене в нозете на Микел. Другите двама полицаи вече били извадили оръжията си. Вторият изстрел пронизал стомаха на онзи, който изглеждал по-възрастен. Куршумът разцепил гръбнака му надве и разпилял шепа вътрешности върху бара. Микел нямал време да стреля трети път. Последният полицай вече го бил взел на прицел. Усетил оръжието в ребрата си, върху сърцето, и стоманените очи на мъжа, пламнали от паника.

— Не мърдай, кучи сине, или ти се заклевам, че ще те разпоря надве.

Микел се усмихнал и бавно вдигнал револвера към лицето на агента. Онзи едва ли имал повече от двайсет и пет години и устните му треперели.

— Кажи на Фумеро от името на Каракс, че си спомням моряшкото му костюмче.

Не почувствал болка, нито огън. Изстрелът, подобно на приглушен удар, който отнесъл със себе си звука и цвета на нещата, го запратил към прозореца. Когато минал през стъклото и забелязал, че силен студ плъзва по гърлото му, а светлината изчезва като прах, отвеян от вятъра, Микел Молинер обърнал поглед за последен път и видял приятеля си Жулиан да тича надолу по улицата. Микел бе на трийсет и шест години — повече, отколкото се бе надявал да живее. Преди да рухне върху тротоара, осеян с окървавени стъкла, вече бил мъртъв.

9