Сянката на вятъра

Познах го по очите. Огънят бе погълнал кожата, ръцете и косата му. Пламъците бяха свлекли дрехите му и цялото му тяло бе една рана — живо месо, което кървеше под превръзките. Бе изолиран в единична стая в дъното на един коридор с изглед към морето и натъпкан с морфин; просто го чакаха да умре. Исках да подържа ръката му, но една от сестрите ме предупреди, че почти няма плът под бандажите. Огънят бе отнесъл клепачите му и сега очите му се взираха във вечна празнота. Сестрата, която ме завари да плача, рухнала на пода, ме попита дали зная кой е. Отвърнах й: да, това е съпругът ми. Когато един свещеник, надушил смъртта, се появи, за да му даде последната си благословия, аз го прогоних с виковете си. Три дена по-късно Жулиан все още беше жив. Лекарите казваха, че това е чудо, че жаждата му за живот му дава сили, с които медицината не може да се мери. Грешаха. Това, което го крепеше, не беше жажда за живот, а омраза. Седмица по-късно, когато видяха, че това смъртно обгорено тяло все пак отказва да умре, той официално бе записан под името Микел Молинер. Щеше да остане там в продължение на единайсет месеца. Винаги в мълчание, с пламнали очи, без отмора.

Аз ходех в болницата всеки ден. Сестрите скоро започнаха да ми говорят на „ти“ и да ме канят да обядвам с тях в трапезарията им. Бяха все сами жени — силни жени, които чакаха мъжете им да се върнат от фронта. Някои се връщаха. Научиха ме как да почиствам раните на Жулиан, как да сменям превръзките му, как да слагам чисти чаршафи и да оправям легло, в което лежи неподвижно тяло. Научиха ме също да не се надявам да видя отново човека, който някога бе живял в тези кости. На третия месец свалихме превръзките от лицето му. Жулиан беше череп. Нямаше нито устни, нито бузи. Това бе лице без черти, просто една овъглена кукла. Очните му кухини изглеждаха по-големи и сега се налагаха над цялото му изражение. У сестрите видът му вдъхваше отвращение, почти страх, макар че те не ми го признаваха. Лекарите ми бяха казали, че когато раните заздравеят, бавно ще се образува нещо като кожа — с лилав оттенък, подобна на кожата на влечугите. Никой не дръзваше да коментира душевното му състояние. Всички смятаха, че Жулиан — Микел — е изгубил разсъдъка си при пожара и е оцелял благодарение на фанатичните грижи на една съпруга, проявила твърдост в ситуация, при която мнозина други биха избягали ужасени. Аз се взирах в очите му и знаех, че Жулиан все още е там, вътре, че е жив, терзае се и чака.

Беше изгубил устните си, но лекарите мислеха, че гласните му струни не са необратимо увредени и че изгарянията по езика и ларинкса му са зараснали още преди месеци. Предполагаха, че Жулиан не казва нищо, защото разумът му е угаснал. Един следобед, шест месеца след пожара, когато двамата с него бяхме сами в стаята, аз се наведох и го целунах по челото.

— Обичам те — казах.

Един горчив, дрезгав звук се изтръгна от онази кучешка гримаса, в която се бе превърнала устата му. Очите му се бяха зачервили от сълзи. Поисках да ги подсуша с кърпичка, но той повтори същия звук.

— Остави ме — рече.

„Остави ме.“

Издателство „Кабестани“ бе банкрутирало два месеца след палежа на склада в Пуебло Нуево. Старият Кабестани, който почина същата година, бе предрекъл, че синът му ще успее да съсипе фирмата за шест месеца — непоправим оптимист чак до гроба. Опитах се да си намеря работа в друго издателство, но войната бе погълнала всичко. Все ми разправяха, че войната скоро ще свърши и тогава нещата ще се подобрят. До края й, както се оказа, оставаха още две години, а най-лошото тепърва предстоеше. Една година след пожара лекарите ми казаха, че са направили всичко, което можело да се направи в болнично заведение. Ситуацията беше трудна и стаята на Жулиан им трябваше. Препоръчаха ми да го изпратя в някой санаториум от рода на приюта „Санта Лусия“, но аз не се съгласих. През октомври 1937 г. го взех у дома. Не бе изрекъл една-едничка дума след онова „Остави ме“.