Сянката на вятъра

Всеки ден му повтарях, че го обичам. Бях го настанила в едно кресло до прозореца, увит с одеяла. Хранех го с плодови сокове, препечен хляб, а и с мляко, когато успеех да намеря такова. Всеки ден му четях по няколко часа. Балзак, Зола, Дикенс… Тялото му взе да наедрява. Малко след като се върна у дома, започна да движи ръцете си. Извиваше и шията си встрани. Понякога, когато се прибирах вкъщи, намирах одеялата на пода и разни съборени предмети. Веднъж го заварих да пълзи по пода. Година и половина след пожара се събудих през една бурна нощ и видях, че някой седи на леглото ми и ме гали по косата. Усмихнах му се, криейки сълзите си. Бе успял да намери едно от огледалата ми, макар че ги бях скрила всичките. Със слаб, неравен глас ми каза, че се е превърнал в едно от своите измислени чудовища, в Лаин Кубер. Поисках да го целуна, да му покажа, че видът му не ме отблъсква, но той не ми позволи. Вече почти не ми даваше да го докосвам. Силите му се връщаха с всеки изминал ден. Бродеше из къщи, докато аз излизах да потърся нещо за ядене. Благодарение на спестяванията, оставени от Микел, се държахме на повърхността, но скоро се наложи да започна да продавам бижута и стари вещи. Когато вече не ми оставаше друг изход, взех писалката на Виктор Юго, която бях купила в Париж, и тръгнах да я продам на онзи, който би ми предложил най-добра цена. Намерих един магазин зад Военното правителство, където приемаха такива стоки. Съдържателят не изглеждаше впечатлен от тържествената ми клетва, че писалката е принадлежала на Виктор Юго, но призна, че е майсторски изработена вещ и се съгласи да ми плати колкото можеше, при положение, че това бяха времена на големи трудности и оскъдица.

Когато казах на Жулиан, че съм я продала, се боях, че може да избухне. Той обаче каза само, че съм постъпила правилно и че никога не я е заслужавал. Един ден — един от многото дни, в които излизах да си търся работа — се върнах у дома и видях, че Жулиан го няма. Не се прибра чак до зори. Когато го попитах къде е бил, просто изпразни джобовете на палтото си (което преди принадлежеше на Микел) и остави шепа пари на масата. Оттогава започна да излиза почти всяка нощ. В мрака, скрит под шапка и шал, с ръкавици и шлифер, той бе просто още една сянка. Никога не ми казваше къде отива; почти винаги донасяше пари или накити. Спеше сутрин, седнал с изправен гръб на креслото, с отворени очи. Веднъж намерих нож в един от джобовете му. Беше двуостър нож с автоматична пружина. По острието имаше тъмни петна.

Някъде по това време почнах да дочувам из улиците разни истории за някакъв тип, който нощно време разбивал витрините на книжарниците и горял книги. В други случаи загадъчният вандал се промъквал в нечия библиотека или кабинет на колекционер. Винаги отнасял два-три тома, които впоследствие изгарял. През февруари 1938 г. отидох в една антикварна книжарница, за да попитам дали е възможно да се намери някоя книга от Жулиан Каракс на пазара. Собственикът ми отвърна, че не е: някой се грижел те да изчезнат. Той самият имал две такива книги, но ги продал на едни много странен индивид, който криел лицето си, а говорът му бил почти неразбираем.

— До неотдавна имаше малък брой екземпляри в частни колекции, тук и във Франция, но много колекционери вече гледат да се избавят от тях. Страхуват се — рече той, — и не мога да ги обвиня за това.

Понякога Жулиан отсъстваше по цели дни, а скоро взе да изчезва за седмица и повече. Излизаше и се връщаше винаги нощем. Всеки път носеше пари. Никога не ми даваше обяснения, или ако все пак решеше да го стори, се впускаше в някакви безсмислени подробности. Разправяше, че е бил във Франция: Париж, Лион, Ница. Понякога от Франция пристигаха писма, адресирани до Лаин Кубер. Те неизменно бяха от антикварни книжари или колекционери; някой бил открил изгубен екземпляр от творба на Жулиан Каракс. Тогава той изчезваше досущ като вълк и се връщаше след няколко дни, пръскайки миризма на изгоряло и на ненавист.