Сянката на вятъра

Именно по време на едно от тези отсъствия срещнах шапкаря Фортуни да броди умислен из двора на катедралата. Все още ме помнеше от оня път, когато бяхме отишли с Микел да го разпитваме за сина му преди две години. Отведе ме настрани и ми каза поверително, че бил сигурен, че Жулиан е жив и се крие някъде; подозирал обаче, че синът му не може да влезе в контакт с нас по причина, която не успявал да отгатне. „Цялата работа сигурно има нещо общо с тоя бездушен тип Фумеро“. Казах му, че и аз имам същото чувство. Военните години се оказаха много благоприятни за Фумеро. Съюзниците му се меняха от месец на месец; от анархистите премина към комунистите, а от тях към всеки, който му паднеше. Провъзгласяваха го за шпионин, полицейска хрътка, герой, убиец, заговорник, интригант, спасител или демиург. Това нямаше особено значение. Важното бе, че всички се бояха от него. Всички искаха да е на тяхна страна. Навярно защото бе прекалено зает с интригите на военна Барселона, Фумеро като че ли бе забравил за Жулиан. По всяка вероятност и той като шапкаря си въобразяваше, че Жулиан вече е избягал и е извън неговия обсег.

Господин Фортуни ме попита дали съм стара приятелка на сина му; отговорих утвърдително. Тогава ме помоли да му разкажа някои неща за Жулиан, за човека, в който се бе превърнал, защото той самият, както печално ми призна, всъщност не го познавал. „Животът ни раздели, знаете ли?“ Каза ми, че обиколил всички книжарници в Барселона, за да търси романите на Жулиан, но не било възможно да се намерят. Чул, че някакъв побъркан тип ги издирвал най-старателно из целия град и после ги горял. Фортуни беше убеден, че виновникът е Фумеро. Аз не възразих. Излъгах го, колкото можах — не зная дали от жалост, или от злоба. Казах му, че според моите сведения Жулиан се е върнал от Париж, че е добре и със сигурност е много привързан към шапкаря Фортуни и щом обстоятелствата позволят, ще отиде пак при него. „За всичко е виновна тая война“ — оплака се шапкарят, — „тя съсипва всичко.“ Преди да се сбогуваме, той настоя да ми даде своя адрес и този на бившата си съпруга, Софи, с която отново бил във връзка след дългогодишни „недоразумения“. Софи понастоящем живеела в Богота с един лекар, който се радвал на голям престиж. Ръководела собствена музикална школа и често пишела на Фортуни, за да го разпитва за Жулиан.

— Виждате ли, сега това е единственото, което ни свързва. Споменът. Човек прави много грешки в живота си, госпожице, и го осъзнава едва когато остарее. Кажете ми, вярваща ли сте?

Сбогувах се, като обещах да осведомя и него, и Софи, ако получа някакви вести от Жулиан.

— Майка му нищо не би я зарадвало повече от това, да научи как е той. Вие, жените, се вслушвате повече в сърцето си и по-малко в разни глупости — тъжно заключи шапкарят. — Затова живеете по-дълго.

Макар и да бях чувала какви ли не противни истории за него, нямаше как да не изпитам жал към горкия старец. Кажи-речи, нищо друго не му бе останало на тоя свят, освен да чака завръщането на сина си; живееше сякаш от надеждата, че ще върне обратно изгубеното време посредством някакво чудо на светците, които посещаваше така благоговейно в параклисите на катедралата. Бях си го представяла като чудовище, долно и зло същество, а ми се видя по-скоро благ човек, може би заслепен, объркан и той като всички. Навярно защото ми напомняше за собствения ми баща, който се криеше от всички и най-вече от себе си в онова убежище от книги и сенки, навярно защото ни свързваше надеждата да си върнем Жулиан, аз се привързах към Фортуни и се превърнах в единствената му приятелка. Често го посещавах в апартамента му на Ронда де Сан Антонио без знанието на Жулиан. Шапкарят бе престанал да работи.

— Нямам вече ни ръце, ни очи, ни клиенти… — казваше той.

Очакваше ме едва ли не всеки четвъртък и ми поднасяше кафе, бисквити и сладкиши, от които той самият почти не хапваше. Часове наред ми разказваше за детството на Жулиан, спомняше си как двамата работели заедно в шапкарницата, показваше ми снимки. Водеше ме и в стаята на Жулиан, която поддържаше безупречно като музей, за да видя разни стари тетрадки и незначителни вещи, които боготвореше като реликви от един неосъществен живот; не си даваше сметка, че вече ми ги е показвал и преди, че ми е разказвал всички тези истории при някое от предишните ми посещения. Един четвъртък срещнах на стълбището лекар, който тъкмо бе излязъл от дома на господин Фортуни. Попитах го как е шапкарят и той ме погледна някак странно.

— Роднина ли сте му?

Казах му, че бедният човек едва ли има някой по-близък от мен. Тогава лекарят ме осведоми, че Фортуни е много болен, че му остават броени месеци.

— Какво му е?

— Бих могъл да ви кажа, че сърцето му не е наред, но всъщност самотата е това, което го убива. Спомените са по-лоши и от куршуми.