Сянката на вятъра

Шапкарят се зарадва, когато ме видя, и заяви, че хич не вярвал на този доктор. Лекарите са просто второкачествени магьосници, казваше той. Фортуни през целия си живот бе имал дълбоки религиозни убеждения, които старостта само бе засилила. Обясни ми, че навсякъде съзира пръста на дявола. Дяволът, рече той, помрачава разума и погубва човечеството.

— Погледнете само тая война, или пък погледнете мен. Защото сега ме виждате стар и хрисим, но на младини бях голям негодник и страхливец.

Именно нечестивият му отнел Жулиан, добави той.

— Бог ни дава живот, но дяволът е стопанин на тоя свят…

Така прекарахме следобеда, като нищехме теологията и хрупахме престояли бишкоти.

Веднъж казах на Жулиан, че ако иска да види пак баща си, докато е още жив, по-добре да побърза. Оказа се, че Жулиан също посещава шапкаря, само че без негово знание: отдалече, по здрач, седнал в другия край на някой площад, той го гледал как остарява. Жулиан заяви, че предпочита старецът да си отиде с ония спомени за сина, които си бе съчинил през годините, вместо с реалния образ, в който се бе превърнал.

— Да, този образ го пазиш специално за мен — рекох аз и тозчас съжалих за думите си.

Той не каза нищо, но за миг ми се стори, че отново бе в състояние да разсъждава ясно и съзнаваше в какъв кошмар бяхме впримчени. Прогнозите на лекаря скоро се сбъднаха. Господин Фортуни не доживя да види края на войната. Намериха го седнал в креслото, загледан в стари снимки на Софи и Жулиан. Сразен от спомени.

Последните дни на войната бяха прелюдия към ада. Градът бе преживял сраженията някак от разстояние, като рана, която пулсира притъпено, с месеци на престрелки и битки, бомбардировки и глад. Призракът на убийствата, сраженията и заговорите с години бе разяждал сърцето на града, но въпреки това мнозина искаха да вярват, че войната все още е някъде далече, че е буря, която ще ги отмине. Очакването само влоши неизбежното — доколкото изобщо бе възможно. Когато мъката се пробуди, нямаше милост.

Нищо не подхранва забравата по-добре от войната, Даниел. Всички си мълчим, докато се мъчат да ни убедят, че онова, което сме видели, което сме сторили, което сме научили за себе си и за другите, е просто илюзия, нетраен кошмар. Войните нямат памет и никой не дръзва да ги проумее, докато не останат гласове, които да разказват за станалото, докато не дойде оня миг, когато вече не ги познаваме и те се завръщат, с друго лице и друго име, за да погълнат и оцелялото.

По това време на Жулиан почти не му бяха останали книги за горене. Това бе едно развлечение, преминало вече в по-висша инстанция. Смъртта на баща му, за която никога не разговаряхме, го бе превърнала в инвалид; яростта и омразата, които го изгаряха в началото, вече бяха угаснали. Живеехме със слухове, усамотено. Знаехме, че Фумеро е предал всички, които му бяха помагали да се издигне по време на войната, и че сега служи на победителите. Говореше се, че той лично екзекутира с изстрел в устата главните си съюзници и покровители в килиите на крепостта Монжуик. Механизмът на забравата се задейства още в същия ден, в който млъкнаха оръжията. В онези дни научих, че нищо не всява по-голям страх от един герой, който е оживял, за да разкаже своята история, да разкаже онова, което падналите край него никога не биха могли да разправят. Седмиците, които последваха падането на Барселона, бяха неописуеми. Тогава се проля толкова кръв, колкото по време на сраженията, или даже повече — ала тайно, тихомълком. Когато мирът най-сетне дойде, намирисваше на оня мир, който обгръща затворите и гробищата — саван от мълчание и срам, гниещ вечно в душата. Нямаше чисти ръце, нито невинни погледи. Всички, които бяхме там, всички без изключение, ще отнесем тази тайна в гроба си.

Сред подозрения и ненавист спокойствието полека се възвръщаше, но Жулиан и аз живеехме в крайна мизерия. Бяхме похарчили всички спестявания, както и плячката от нощните похождения на Лаин Кубер, а вкъщи вече нямаше нищо за продаване. Аз отчаяно си търсех работа като преводачка, машинописка или чистачка, но някогашната ми служба при Кабестани явно ме бе белязала като нежелателна личност. Хората бяха подозрителни. Един държавен служител с лъскав костюм, напомадена коса и тънки мустачки — един от стотиците, които през ония месеци сякаш изпълзяваха изпод камъните — направо ми намекна, че привлекателно момиче като мен няма защо да прибягва до такива скучни задачи. Съседите, които чистосърдечно приемаха моята история, че се грижа за клетия си съпруг Микел, осакатен и обезобразен по време на войната, ми даваха мляко, сирене или хляб, понякога даже осолена риба или наденици, изпратени от роднините им на село. След месеци на немотия, убедена, че ще мине много време, докато успея да си намеря работа, реших да използвам стратегия, която заимствах от един Жулианов роман.