Сянката на вятъра

— Каква блажена наивност, Даниел. Сигурно вярвате и във феята на млечните зъбчета. Ако не сте съгласен, ще ви дам само един пример: тая измишльотина за Микел Молинер, която ви е разправила Нурия Монфорт. Струва ми се, че въпросната женичка ви е надърдорила повече опашати лъжи и от уводната страница на „Л’Осерваторе Романо“. Излиза, че е женена за приятел на Алдая и Каракс от детските им години — ама че съвпадение. Отгоре на всичко имаме и Хасинта, добрата бавачка, чиято история може и да е вярна, но подозрително напомня последно действие от пиеса на Алехандро Касона

59

. Да не говорим за звездната поява на Фумеро в ролята на главорез.

— Значи мислите, че отец Фернандо ни е излъгал?

— Не. Съгласен съм с вас, че изглежда честен, но униформата има голяма тежест и нищо чудно да си е премълчал някоя заупокойна молитва, тъй да се каже. Мисля, че ако ни е излъгал, то е било по-скоро от приличие или желание да скрие нещо, отколкото от злонамереност или проклетия. Освен това не ми се вижда способен да съчини такава заплетена история. Ако умееше да лъже по-добре, нямаше да преподава алгебра и латински; вече щеше да се шири в епархията, с кардиналски кабинет и пандишпанчета за кафенцето.

— В такъв случай какво предлагате да направим?

— Рано или късно ще трябва да изровим мумията на ангелската бабка, да я хванем за глезените и хубаво да я разтръскаме, за да видим какво ще изпада. Засега ще използвам някои връзки, за да видя какво мога да науча за тоя Микел Молинер. А няма да е излишно да държим под око и Нурия Монфорт. Тя комай ще се окаже онова, което покойната ми майка наричаше „стара лисица“.

— Не сте прав за нея — възразих аз.

— На вас трябва само да ви покажат две хубави цици и ще повярвате, че сте видели Света Тереза — за което на вашите години има оправдание, но не и цяр. Оставете тая работа на мен, Даниел, че уханието на вечната жена вече не ми замайва главата така, както на вас. На моята възраст кръвният поток към мозъка надделява над онзи, който тече към нежните части.

— Я кой го казва!

Фермин извади портмонето си и започна да си брои парите.

— Че вие имате цяло състояние — казах аз. — Това все от тазсутрешното ресто ли е?

— Отчасти. Останалото са законно придобити средства. Днес ще изведа моята Бернарда, а на тази жена нищичко не мога да откажа. Ако трябва, ще ограбя Централната испанска банка, за да задоволя всичките й прищевки. А вие какви планове имате за остатъка от деня?

— Нищо особено.

— Ами онова момиченце?

— Кое момиченце?

— Малката русалка. За сестрата на Агилар говоря, коя друга?

— Не зная.

— Знаете, знаете, ама да си кажем правичката, нямате яко дупе, за да хванете бика за рогата.

При тези думи кондукторът се приближи до нас с уморено изражение, дъвчейки клечка за зъби, която въртеше между зъбите си със сръчност на фокусник.

— Прощавайте, но онези дами там искат да знаят дали бихте могли да използвате по-приличен език.

— Майната им — отвърна Фермин на висок глас.

Кондукторът се обърна към трите матрони и сви рамене, за да покаже, че вече е направил, каквото е било по силите му и не е склонен да премине към ръкопашен бой заради въпрос от семантично благоприличие.

— Хората, които си нямат живот, винаги трябва да се бъркат в живота на другите — тихо рече Фермин. — Та за какво говорех?

— Затова, че ми липсва кураж.

— Именно. Хроничен случай. Чуйте ми думата и вървете след вашето момиче, че животът си лети, особено тая част от него, която си струва да се живее. Чухте вече какво ви каза свещеникът. Докато го зърнеш, вече е отлетял.

— Но тя не е мое момиче.

— Ами спечелете я, преди да я е грабнал някой друг, особено малкият оловен войник.

— Говорите за Беа, сякаш е някакъв трофей.

— Не, сякаш е благословия — поправи ме Фермин. — Вижте, Даниел, съдбата винаги се спотайва току зад ъгъла. Досущ като крадец, проститутка или продавач на лотарийни билети — това са трите й най-често срещани въплъщения. Онова, което съдбата никога не прави, са визити по домовете. Човек трябва сам да търчи след нея.

Прекарах остатъка от пътуването в размисъл над тази перла на философията, докато Фермин пак се отдаде на дрямка — занимание, за което притежаваше наполеоновски талант. Слязохме от автобуса на ъгъла на Гран Виа и Пасео де Грасия под едно пепеляво небе, което сякаш бе погълнало цялата светлина. Закопчавайки шлифера си чак догоре, Фермин заяви, че поема с най-голяма бързина към своя пансион, за да се издокара за срещата си с Бернарда.

— Разберете, че при такава скромна външност като моята човек трябва да отдели най-малко деветдесет минути, за да изглежда добре. Хората по дрехите и те посрещат, и те изпращат; това е печалната истина за тия лекомислени времена. Vanitas peccata mundi.

60